ЦАРСКА ЗАРЪКА

 

(роман-продължение на

приказката „Да пробудиш драконче...“)

 

Посвещавам на всички волни и неволни участници в тази история

 

 

автор: Николай Теллалов

редактор: Николай Светлев

 

ИК „Квазар“, 2001 - ISBN 954-8826-10-0

 

<означените със * думи и изрази са в края на файла по реда на появяването им в текста>

 

 

 

 

ВМЕСТО ПРОЛОГ

 

На шести януари хиляда деветстотин деветдесет и осма година, малко преди полунощ, над Софийско поле се изсипа дъжд с гръмотевици. Така започна празникът Богоявление. Традиционното хвърляне на кръста завърши в различни места из България с това, че го хващаха още преди да е цопнал във водата. Някои впечатлителни хора обсъждаха странната поличба, но други пък, по-практични люде, дори не се питаха имало ли е изобщо някакво знамение...

 

 

 

 

Глава 1

 

 

1

(втората половина на април 1998 година)

 

Гонгът на входната врата, някога мелодичен, а сега дразнещ като музика на рейв-парти, отекна в коридора. Лъчезар Хисарски, за приятелите просто Зако, пожела всичко най-лошо на неканения посетител и нарочно бавно се запъти да отвори.

Мразеше да го прекъсват. Бе предупредил всички приятели и възможни познати, че работи, по дяволите!... Сега заради „скъпия“ гостенин навярно щеше да изгърми цял пакет цигари, преди да се съсредоточи.

Превъртя безшумно ключа и отвори рязко вратата. Свирепият му поглед опря в разтворена служебна карта.

Зако дълго разглежда документа, тромаво вниквайки в това какво общо може да има един безработен преводач като него с организация като Националната следствена служба на Републиката.

- Лъчезар Хисарски?

- М... Да.

- Георгиев от НСС. Бих желал да ви задам няколко въпроса относно изчезналия Радослав Христов Радославов...

Едва сега Зако се усети неудобно, сякаш на проветриво място, от вниманието на властта. Изпита нещо близко до страх. Слава Богу, първата паническа реакция премина за миг, но никак не беше приятно.

- ...Може ли да вляза?

Навярно го питаше за втори път. Зако рязко кимна и отстъпи.

 

- Чай?

- С удоволствие.

Лъчезар внимателно му наля от порцеланово чайниче. Сети се и открехна прозореца. Синкава тютюнева мъгла тежко заизпада навън в необичайно студения априлски ден. Зако веднага запали нова цигара, преметна крак въз крак и наежено зачака гладкият господин насреща да изплюе камъчето.

Георгиев от НСС приличаше на рекламен агент, бе една педя по-висок от домакина, имаше тясно слабо лице, изпъкнали бледосини очи и бяло-червеникава северна кожа. Той вежливо отпи от чая, проточи едно светско „Ммм!“ и погледна към бюрото, където уютно мъркаше eлектрическа пишещата машина, а в пепелника догаряше забравена угарка.

- Съжалявам, че ви прекъсвам работата...

Съжаляваш ти, как пък не...

Лъчезар стремително стана - усети как недобре дошлият посетител трепна - и изключи машината. Стори го грижовно, сега тя особено остро го подсещаше за Радослав. Смачка фаса и захлопна книгата, „The Summer of Katya“*, над чийто превод се бъхтеше с мизерна надежда за хонорар.

- Няма нищо - подари той на госта си змийска усмивка, докато се настаняваше отново в креслото.

Сетне въпросително вдигна вежди.

Георгиев веднага придоби още по-служебен вид. От куфарчето му върху масата се появиха черен журналистически диктофон „Сони“, мъничка касетка и папка. Зако го наблюдаваше с непроницаемите си въгленочерни очи.

- Господин Хисарски - започна сътрудникът от НСС, като мина без предварително прокашляне, - налага се да ви помоля за известно сътрудничество... - Издържа къса пауза, на която Лъчезар не реагира, и разтвори папката. Вътре имаше доста листове. - Преди всичко, да ви попитам, имате ли нещо против да запишем разговора?

Зако мръдна рамене.

- Чудесно, тогава подпишете този формуляр...

Зако драсна завъртулката си на посоченото място след бегъл обзор на бланката. Завидя за писалката - обичаше подобни стилни вещи.

Георгиев натисна бутона „запис“ и на диктофона грейна червен светодиод. Зако се понамръщи. Човекът от следствената служба сключи пръсти пред себе си и загледа листовете в папката. Носеше златна венчална халка.

- Така... Натоварен съм с изясняване на някои моменти от случая с изчезването на Радославов и бих желал да ви задам няколко въпроса...

(Зако неволно отклони къс поглед към пишещата машина, сякаш Дичовият подарък можеше с нещо да се издаде.)

...Моля, кажете за магнетофонния запис трите си имена, ЕГН-ето, ако го знаете наизуст, моля... По-високо и по-ясно, ако обичате.

Лъчезар избъбри поисканото.

- Това не е точно разпит, а предварителни свидетелски показания. Те нямат друга стойност освен за преценка дали да бъдете призован официално, когато вече вашите думи ще бъдат протоколирани... и съответно за истинността им ще поемате отговорност. Така, нямате нищо против по процедурата, нали - в смисъл тази наша беседа да бъде записана на аудиокасета?

- Не. Нямам нищо напротив.

Георгиев отново се задълбочи в книжата си и Лъчезар видя как в паузата угасна индикаторът на диктофона. Добра работа за преводите би му свършила подобна техника, ех...

- Така... - провлачи сътрудникът и оченцето на машинката оживя. - Какво знаете относно изчезването на вашия приятел... Бяхте приятели, нали така?

Лъчезар за секунда се подвоуми на кой въпрос да отвърне.

- Да! - отсече накрая.

- Как прекарвахте времето заедно?

- Хм, как... Виждахме се в една кръчма, където се събират наши познати...

- Уговаряхте среща...

- Ами, среща... Просто минавахме оттам и се виждахме.

- Много ли пиехте?

- Ха. Какво значи много? Колкото ни е сладко.

- Радослав какво предпочиташе: бира, водка, вино, ракия...?

- Най-често джин. Ако си вземаше и за ядене, тогава пиеше ракия.

- Често... често ли прекаляваше?

- Не бих казал. Нормално. С предишното си гадже пиеше повече! - подхвърли Зако и проследи как ще реагира Георгиев.

Сътрудникът като че се препъна, но може би кратичката пауза говореше, че очаква продължение. Не го дочака.

- И само в кръчмата ли се виждахте? - попита той. - Коя е тя, между другото, приятно ли е там?

Зако сбито обясни къде се намира заведението и се пресегна да изтръска цигарата, но без да иска я угаси. Паленето на нова бе съпроводено с изригване на облак пушек, зад който Лъчезар се скри за няколко секунди, и от това се почувства по-уверено.

- Не само... - продължи той, пускайки дим. - Често ходехме на Витоша, по Лозенската планина, в Средна гора, към Банско на хижа, из Тетевенския балкан. Чат-пат и кинa заедно сме гледали.

- Рибари ли сте?

- Хм, не.

Сътрудникът помълча.

- Известно ли ви е дали Радослав е вземал наркотици?

Зако го изгледа удивен и категорично отряза:

- Абсурд!

- Никога?

- Чак за никога не знам, може и да е пробвал марихуана, но Дичо не е зависим от дрога. Нещо повече, беше отказал цигарите онова лято.

- Браво на него... Знаете къде живееше, предполагам?

- Като точен адрес... не. Инак около Първа гимназия е, аз съм ходил у тях, знам къде е поне визуално... имам телефона на родителите му. Той е в същата кооперация с тях, в едно таванско. Мансарда.

- Така... С някой друг да е бил в толкова близки приятелски отношения?

- Ами... Сашо Рус... Александър Балабашев и Павел... не си спомням фамилията, дали беше Андреев или Алипиев... нещо от този род. И други хора, но тях по-малко познавам.

- Поддържате ли сега контакти с Балабашев и Алипиев, господин Хисарски?

Зако тънко се усмихна. Сътрудникът явно го будалкаше.

- Сашо спечели зелена карта за Щатите. Вече от година и половина е там...

- Къде точно?

- Говореше за Сиатъл, но после не знам... Може да е другаде. А Павката, за него разбрах, че също е заминал.

- Предполагаме, че е в Германия - кимна Георгиев. - Явно нелегално... Що за човек беше?

Зако сбърчи леко нос.

- Павката ли? Ааа, Дичо...

- „Дичо“ е прякорът на Радослав, така ли? Откъде такова съкращение? Защо не „Радо“ или...

- Прякор - сви рамене Лъчезар. - Когато се запознахме, вече така си му викаха.

- Отдавна се познавате? Поопишете ми го!

- Трудно ми е да кажа нещо като оформено мнение.

- Останах с впечатление, че сте били добри приятели, греша ли?

- Напротив! - Лъчезар театрално махна с ръце и посегна за нова цигара. - Просто не съм в състояние да формулирам нещо като характеристика.

- И все пак?

Зако помълча.

- Приятел. Човек с идеи, с въображение. Свестен. Малко избухлив. Докачлив може би...

- А беше ли общителен?

Зако пак се намръщи от натъртеното, както му се стори, минало време.

- Да. Но не много. На моменти. Обича да спори. Чете най-различни неща и на драго сърце споделя идеи за наученото... и за чутото по радиото. Не, така някак не мога да го опиша, питайте нещо не толкова общо!

- Какво знаете за изчезването му?

Гледаха се в очите.

- Нищо определено - твърдо отговори Лъчезар.

Сътрудникът отново заби нос в папката си.

- Ами... Не свързахте ли публикациите в печата за престрелката на Черноморието с вашия приятел Радослав?

- Нямаше кой знае какви ясни факти в тези публикации...

Георгиев изрази съгласието си с кимване.

- ...но по някое време ги свързахме...

- Под „ние“ да разбирам...?

- Аз, Сашо, Павката.

- Продължете.

- ...че може да има нещо общо с Радослав.

- И?

- И! И нищо. Ако се вярва на вестниците, Дичо трябва да е бил Рамбо. Или Терминатор...

Георгиев приветливо се ухили насреща:

- Не сте ли подценявали Радослав? Толкова ли е чудно приятелят ви се прояви като същински екшън-герой?

- Естествено! Вярно, тренираше по малко, поддържа що-годе форма, но хич не е побойник или нещо такова...

Настъпи мимолетно мълчание.

- Вие сте убеден, че е жив.

Лъчезар не отговори. Надяваше се, че не гледа насмешливо.

- Интересно - каза насетне сътрудникът, - родителите му също не говорят за него в минало време, не са притеснени, както би било редно да се тревожат за един безследно изчезнал... Погаждаше ли се с тях Радослав?

- Категорично много добре.

- Бихте ли ми казали откъде е тази увереност и у вас?

- Просто интуиция.

Тънко и бегло се усмихна, сещайки се за някогашен спор с Радослав за шестото чувство.

- ...Знаете ли, че родителите му са получили писмо от него?

Зако се размърда и взе да гаси фаса си недопушен.

- Не - рече, след като пална нова цигара. - И какво пише?

Сътрудникът го гледаше проницателно.

- Твърдят, че били загубили писмото. Как мислите, това не е ли странно?

- Случва се.

- ...Ами... Споменахте, че е имал приятелка?

- Да - отвърна Лъчезар не без злорадство. - И тя също изчезна онова лято.

Георгиев сведе недоволен поглед към папката. Взе някакво листче и го подаде на Лъчезар:

- Това ли е тя?

С трепнала ръка Зако пое снимката. Беше поразмазана, явно увеличена от паспортен формат.

Отново надзърна в лицето на чудното момиче, представило се с още по-чудновато име. Колко лесно намираха общ език с нея! Очите ѝ го пронизаха даже от снимката. Младият мъж въздъхна.

- Тя е, нали? - хищно подхвърли Георгиев. - Знаете ли как се казва?

- Верeна.

- Другите ѝ имена?

Лъчезар криво се усмихна и отвърна с оттенък на снизхождение:

- Не ми е работа да зная фамилията на Радославовата приятелка.

- А, да - като че се посмути онзи, - разбира се... Тя носеше ли очила?

- Не! - изненада се Зако.

- А лещи? Контактни лещи?

- Не съм забелязал.

- Аха... - Георгиев пак кръстоса пръсти, загледа ги, а после се наклони напред и натъртено, с приглушен глас попита: - А не забелязахте ли нещо странно у това момиче, господин Хисарски?

Зако сведе очи към снимката и ни в клин, ни в ръкав загадъчно се усмихна.

- Питам се - произнесе сътрудникът на НСС, след като не получи отговор, - нямате ли и вие някакво писмо от приятеля си, с което да се обяснява вашето спокойствие за съдбата му?

Отговорът отново бе странна усмивка с някаква подигравателна извивка в ъгълчетата на устните. Георгиев посърна... и слисан чу неприкрита ненавист и болка във въпроса на домакина:

- Защо ровите в една минала история, господине? Минаха почти две години... Къде бяхте по-рано?

 

 

* * *

 

Георгиев си тръгна почти с нищо. Зако подозираше, че сътрудникът го е намразил. Е, и той не го намираше за приятен. На сбогуване господинът от НСС го попита, не желае ли нещо да добави. Зако отрицателно завъртя глава.

- Не сте от приказливите - някак обидено-укорително подхвърли посетителят.

- Нямам какво да кажа - равнодушно сви рамене Лъчезар.

Сътрудникът остави визитка. На нея не пишеше нищо друго освен телефонен номер и името „Ясен Георгиев“. Лъчезар понечи да я изхвърли, но размисли и я сложи на бюрото.

Както и предвиждаше, навлезе отново в материята на превода чак на следващата сутрин. Негодуването му нямаше край. Той избра най-психеделичната музика, с която разполагаше, и се залепи за клавиатурата. Спря да пише едва когато вечерният здрач го накара да стане и да запали осветлението в стаята. Почувства се изцеден. Отиде в кухнята да измисли нещо за ядене и тутакси подир това се просна в кревата.

Ала щом в разгара на новия ден прегледа какво беше написал, Зако се разстрои. Всъщност мислите му постояно бяха далеч от романа на Треванян и само се хлъзгаха по него. Излезе до супера. Купи хляб, кисело мляко, няколко пакета готова супа. Милостиво си добави кутия руска салата. И на връщане спря пред телефон-автомат.

Помнеше номера наизуст.

Плю встрани, което никак не бе типично поведение за него, и се прибра.

Докъм полунощ преведе пет страници, от които остана криво-ляво доволен.

Вятър отново блъскаше в стъклата.

 

 

 

2

(след две седмици)

 

Когато слънцето потъна зад хоризонта между Витоша и Люлин, а гъстеещият мрак тласна радиоефира в безкомпромисната зона 967, купонът вече бе набрал високи обороти и се вихреше в танци из апартамента. Елица се чувстваше безкрайно щастлива.

Ритуалното поливане с вода я сполетя още на прага, при посрещане на гостите. Най-неочакваното нещо сред подаръците бе голям колкото детско юмруче камък. Връчи ѝ го непознат младеж, завлечен насам от общи приятели. Чудото на минералогията предизвика у Елица странно усещане. Едната му половина чернееше като нощта, но в нея искряха сребристи кристалчета и на места от картофената форма изпъкваха геометрично правилни ръбове. Обратната страна на камъка, сива и обикновена, по нищо не го различаваше от паветата пред кооперацията, която момичето знаеше като свой дом и където за пореден, вече двайсет и първи път честваше рождения си ден.

Подир камъка непознатият протегна една-единствена, но толкова изящна розичка, и така мило ѝ се усмихна, че девойката веднага запомни името му - Витан. Направиха ѝ впечатление очите му, направо неприлично хубави за мъж, атлетичната фигура и дългата кестенява коса. През цялото време на партито Елица само няколко пъти чу гласа му. Но постоянно ловеше погледа му - някак настойчив и замислен. Може би затова го насърчи да я покани на танц, щом в уредбата се озова и засвири касетка с балади.

За нейно разочарование той отново не пророни нито дума, придържаше я нежно и леко. Не можеше да се каже, че е лош танцьор, ала като че предпочиташе кротко да си пие виното и учтиво да се преструва, че слуша съседа си по маса, чиято алкохолна общителност се бе разраснала до размерите на малко бедствие. Елица остана изненадана, Витан създаваше у нея впечатление на доста по-буен, дори агресивен, навярно заради подмятането на бившия ѝ приятел, че непознатият приличал на Леми от „Моторхед“. Така или иначе, на купона не се получи да проведат никакъв смислен разговор, а и към края Елица се понапи - губеха ѝ се някои неща, особено това кой с кого си е тръгнал, както и фактът поради какво Теодор толкова ѝ се цупи, нали уж бяха се разделили по взаимно съгласие, какво се силеше да доказва още...

Следващата сутрин - (всъщност наближаваше обедно време) - Елица, заедно с две останали да ѝ помогнат приятелки, се зае да почиства апартамента. Изпадна в ужас: фасове и неидентифицирани касетки, смачкани цигарени кутии и забравени запалки, салата и изсъхнали сандвичи - всичките тези предмети се откриваха на най-неочаквани места: в чекмеджета, върху пианото, под възглавниците на канапетата, дори като висулки на полилея... Другото, което я стресна, бяха легионите чаши от всякакъв калибър, мръсни чинии и пръснатите навред вилици - сякаш бяха хиляди! Петна и лекета по килимите, пердетата, покривките и тапетите минаваха направо гратис покрай всичко останало.

Трите момичета се огледаха и си плюха си на ръцете.

Докато следкупонджийският терен се превръщаше пак в човешко жилище, Елица се натъкна на двуликия камък. За миг не можа да си припомни как е попаднало това нещо тук. После се сети и, търсейки му място, го постави на бюрото в своята стая.

- Това се казва щур подарък! - одобрително подметна Катето. Люси обаче изкриви хубавите си устни в презрителна усмивчица:

- Егати тъпнята! Става само да трошиш орехи с него!

- Или да разбиваш кухи глави - сдържано отговори Катето, без да я поглежда.

- Що за човек е тоя Витан? - невинно попита Елица не толкова от любопитство, колкото от рефлекс, понеже забеляза, че Люси придобива кисело изражение, а в сините ѝ очи се разгарят ядосани пламъчета.

- Нещастник! - отсече русокосата красавица и помъкна камара чинии към кухнята.

- Много готин тип, само че съвсем малко знам за него - обясни Катето, без да трепне. - Чух, че бил планинар и пещерняк.

- Студент ли е?

- Ами... Не съм чула такова нещо. Бачка навярно, ама на - на кой свестен човек му върви в живота... А това камъче съм го виждала, по едно време той си го мъкнеше навсякъде със себе си като талисман...

- За да тресне някого по муцуната с него! - намеси се от прага Люси. Катето враждебно млъкна.

След малко, когато Людмила се зае да мие съдовете в кухнята, Катето продължи:

- Знам, че много рядко се появява насам, навярно е от провинцията. Миналата година работеше в баничарница. Момчетата често отскачаха по нощите до там, когато свършвахме пиенето и умирахме на всичко отгоре от глад...

- Значи не бил софиянец - разсеяно забеляза Елица, сортирайки касетки по кутийките им.

- Ами май да.

- Аха... - промълви Елица. Няколко минути тя ожесточено чешеше килима с метлата, после, кимвайки към кухнята, където Люси бе избрала на радиото станция „Вива“ и се занимаваше със съдовете, попита:

- ...Нашата блонди защо подскача така?

Катето злорадничко се ухили:

- Не ѝ се отвори парашутът снощи. Ти не забеляза ли? Умилкваше се около Витан, затова му е бясна.

- Ахааа... Дай сега да изтупаме покривките на двора...

Родопските одеала вдигнаха цял облак прах и пепел, разклатиха клоните на кестена, счупен от бурята преди две седмици. Все още никой не се сещаше да отреже и да махне нещастното дърво. Кашляйки и кикотейки се, момичетата помъкнаха обратно покривки и одеала.

- Ти сериозно ли скъса с Теодор? - попита плахо, но уж незаинтересовано Катето.

Елица късо въздъхна и кимна.

- Отдавна трябваше! - с внезапно ожесточение каза Катето. - Само те прави на маймуна!

- Да... Но ми е малко особено... необичайно. Нали ходехме от техникума...

- Хвани си някой свестен - посъветва я приятелката ѝ. - Някой, който да те уважава... и да те заслужава! Витан, например. Как само те гледашеее!...

Елица се засмя и пак кимна. В паметта ѝ изплува лицето на младия мъж. И тези негови чудновати очи... Бе виждала подобни и преди: очертани с тъмна ивица ириси, изсветляващи към зениците до бледо сиво-зеленикаво. Само че Витановите кафенееха като козина на сиамски котарак, почти сливайки се с бялото на очите... Тя тръсна глава. Не, не намираше, че спешно се нуждае от нова любовна връзка. Необходимо ѝ бе време да зараснат обидите и униженията от отношенията им с Теодор. Не ѝ се говореше за това. В момента се чувстваше уморена и мечтаеше час по-скоро да оправи къщата и да легне да спи... да спи... до утре, когато ще дойде понеделникът.

Новата работна седмица.

Тя отново въздъхна. Домъчня ѝ - празникът отмина и отново се редяха скучно-сиви делници.

Грешеше.

Необикновеното вече бе влязло в живота ѝ, макар че трябваше да мине повече от месец, преди младежът с чудноватото старовремско име отново да изникне...

...сякаш от небитието.

 

 

 

 

 

Глава 2

 

Отиваше си календарната пролет. Неудържимо настъпваше лятото, което щеше да бъде запомнено с рекордни за последните 118 години смазващи жеги, редуващи се с проливни дъждове. В паметта на хората от тези дни щяха да останат новините за сериозни сътресения на световните борси, за бомбени атентати, свърхпроизводство на зеленчуци и нова война близо до България.

 

 

1

 

Тя усети топлина на слънчеви лъчи и вирна лице нагоре.

Невероятно, но пред гледката, невиждана и на сън, Елица сякаш почувства как се разширяват зениците ѝ. Усети го със същата яснота, с каквато съзнателно би отворила по-широко очи.

В ниските лилави облаци зееше невероятна цепнатина като след удар на невидима титанична брадва. Отгоре ѝ в небесата - (а може би от дъното им, пообърка се Елица) - огненият лик на Слънцето надзърташе сякаш любопитно хлапе, което играе на жмичка...

Вратът ѝ се схвана. Елица сведе глава и я завъртя енергично в кръг, потривайки шия с длан. Когато отново погледна в подчертаните висини, ѝ се стори, че е мъничка мушица в недра на невероятен кладенец, иззидан с тежки пъстри облаци, а из фугите струят златни копия светлина.

- Вълшебно... - въздъхна Кристиян до нея.

Не можеше да не се съгласи, но отново я подразни плахата му натрапчивост. Всъщност не бе никак лош човек, далеч по-готин от повечето. В момента дори му бе благодарна, че я е измъкнал от града на този излет, обаче той явно очакваше от нея нещо, което хич не ѝ влизаше в плановете. От друга страна, намираше го и забавен, и дори привлекателен като мъж, но постоянно се убеждаваше, че Кристиян упорито отказва да се примири с чисто дружеските им отношения. Само за седмица познанство той вече ѝ бе досаден колкото Тео за през цялото време на отношенията им. Е, слава Богу, поне бившето ѝ гадже го нямаше наблизо...

Тя кимна. Доброто ѝ настроение и симпатията към целия свят, включая Кристиян, надделяха над смущаващия му стремеж да я обгражда с покровителствен уют. ТОВА вече го знаеше и не искаше отново да бъде нечия собственост.

- Преди да заминем насам, видях в София чайка! - сподели тя.

- Вярно? - учуди се Крис. - Да не би морето да ни зове?

Подчертаното „ни“ отново прозвуча за Елица самонадеяно и тя съжали за доверчивия си изблик. Втренчи се в небето, търсейки там утеха.

Ала облаците горе пак се слепваха, изтриваха сенките под краката. Скоро от възхитителната гледка остана само суровата картина на самотни скални зъбери и катерещи се по тях мрачни борове.

Пътеката пълзеше край бодливи храсти, туфи жилава трева и стърчащи като кокали камънаци. Въздухът, толкова чист и вкусен за дишане, замайваше не по-зле от силно домашно вино. Младежката компания пъплеше по склона, разтегната на стотина метра. Смях и гласове се премятаха в достолепното безветрие на планината.

- Я вижте! - посочи някой от групата. - Облачето си полегнало! Цял ден по небето тичкалоооо...

По-добре не би могло да бъде казано. Сред кристалния въздух на планинските склонове, между два полегати върха се мъдреше сиво-бяло петно. В първия момент окото се стъписваше от нелогичността на зрелището, но после опитът подсказваше на мозъка да се коригира и грамадната буца мъгла придобиваше перспектива. Наистина лежеше там, досущ великанска овца, неподвижна, необичайно рязко очертана и поглъщаше пътеката на около пет-шестстотин метра право напред.

- Сега вътре ще има виелица - пошегува се някой.

- Прави си майтапи ти! - отзова се друг. - Ама веднъж под Чумерна през деведесе и втора да знаеш к'ва кушия ни се случи...

Елица възторжено гледаше мъглата. Припомни си онова време, когато съвсем малка я озари омайващата мисъл, че мъглата е нисък облак, а облаците са високолетяща мъгла. Тогава я очарова възможността да ги пипне и провери - вярно ли са от захарен памук тези изменчиво-забавни неща в небето... или от сметана? И ето сега още една възможност. Колко жалко, че не е захарен памук наистина.

С всяка стъпка приближаваха мъглата. Впечатлението, че е морна и заспала, се засилваше. Първите от компанията вече се стапяха в призрачните ѝ воали. А ето и самата Елица влезе в облака. Буквално след няколко метра светът изчезна - отзад, отпред, отстрани. Пътеката под краката ѝ се изгуби в сива пелена. Стана студено и пронизващо до кости влажно. Притъмня. Звуците сякаш се пъхнаха в меки калъфки, превърнаха се в нещо тайнствено, пришепващо като от уоки-токи. В същото време и най-далечните гласове забръмчаха наоколо като в телефонна слушалка, ту заглъхваха, ту се изостряха. Хладна преждена пара ту откриваше самара на вървящия пред Елица младеж, ту потулваше всичко. По камъните скърцаше скреж, туристическите обувки бръснеха трошливи треви край пътеката.

- Омагьосано, нали?

Гласът на Кристиян идеше далечен като от километри.

Елица кимна и изведнъж изтръпна без никаква причина. Обичаше приказки, но нещо не ѝ хареса. Бе странно мигновено усещане и то изчезна много бързо, влачейки зад себе си гущеровата опашка на спомена. Остана неприятен привкус ли, полъх ли, безличен и безформен. Елица сви зиморничаво рамене и подръпна ремъците на раницата. Оглеждаше подминаваните сенки, в които не всякога разпознаваше камък, дърво или спрял да почине човек.

- Ехей! - провикна се някой, все едно в ухото ѝ. - Почна се мачът с алжирците! Владко, къде са батериите за радиото, у твоя самар или къде бяха, че не мога да ги намеря... - Гласът се изгуби в незвуковото шумолене на мъглата. Нервни тръпки побиха Елица от гърдите, през слабините и омекналите нозе.

И изведнъж съзря нещо цветно, ярко и дребно. Тя се поколеба само миг и сви от пътеката, неочаквано за себе си изгаряйки от любопитство... и не намери нищо. А за парченце от секундата остана убедена, че вижда цвете, може би лале... Да бе, да - градинско лале в началото на юни и на 2500 метра надморска височина, как пък не!... Девойката се върна на пътеката засрамена и продължи с равномерни крачки нагоре да пресича мъглата. Посегна към ушите си - бяха заглъхнали. Мразеше това, но реши да не обръща внимание - после, след като внезапно слухът се оправя, нахълтващите звуци се възприемат като приятно нови и свежо чудесни.

Падаха капки някъде отляво и Елица обърна лице натам. Замря, защото отново ѝ се привидя червено цвете в мъглата. Поколеба се и реши да попита Кристиян дали вижда нещо. Обърна се и зачака силуетът на „сянката“ ѝ да изплува насреща...

С тревога си даде сметка, че освен клатушкането на влажните воали, наоколо няма никакво движение. Не чуваше почти нищо освен дишането си. Тя притаи дъх. Стори ѝ се, че в мъглата блуждае мързеливо и глухо капчуче и боботят някакви отдалечаващи се шумове, но толкова неясни и неопределими, че на нищо не ѝ приличаха. След още половин минута разбра, че вече чува нормално. Обаче никакви човешки гласове не тревожеха смаления летаргичен свят в търбуха на облака.

- xей - подвикна Елица.

Не чу гласа си, той потъна като в пясък, но след секунда се обади отдясно... отляво... и пак, и пак, замиращ и изкривен. Ехо.

Девойката се обърка. Отново се ослуша... и гневно отхвърли пипалата на страха. Нали ти липсваха приключения? - Ето ти ги! Хайде сега, кротичко си хвани пътеката и се наслаждавай на приключението. След малко Кристиян ще те намери или сама ще си излезеш от мъглата - и край на преживяването. Хайде, мойто момиче, тропкай си по пътеката подир другите. Истерии! Цветя ѝ се привиждали!...

След тези трезви разсъждения обаче тя не помръдна. Никак не бе сигурна в коя посоката да върви. Не можеше да забележи и наклона на терена. Замисли се, пъдейки тревогата, и благоразумно реши, че няма значение - накъдето и да хване, щом походи, ще разбере дали слиза, или се изкачва. Това е. Колко просто. Само да не объркам пътеките...

Понечи да тръгне, но коварното подсещане, че може да поеме по грешно разклонение, я спря. Елица затъпка на място и безпомощно се озърна.

И отново видя цветето. Намираше се на самия ръб на полезрението, на границата на проницаемостта на млечно-сивата завеса.

 

 

 

2

 

Много скоро групата се измъкна от облака. Пред тях бе слънчево и студено-ясно. До хижата оставаха около четирийсет минути път. Сто на сто пристигаха по светло, но младежите до един необяснимо защо ускориха крачка. Всички се умълчаха - може би от умора, може би от мрачината на прекосената мъгла. Всеки чуваше само дишането си и стъпките по утъпканата пътека.

Хижата показа внезапно върха на покрива си из-зад гънка по склона.

Няколко души се отделиха за към друг заслон, където ги чакаха; предстоеше им още час и половина вървене край метални зебрести жалони. Те махнаха за сбогом на спътниците си, а основната компания изви към близките вече бунгала.

Почти веднага щом влязоха, настроението им, не чак потиснато, ала някак отнесено, моментално се оправи, заговориха глас през глас, закикотиха се; закоравелите пушачи си заискаха огънче. Енергичните тръгнаха да търсят хижаря, запилял се из помощните сгради, а безгрижните се изтегнаха върху дървените шезлонги на завет от хладния ветрец под щедрото планинско слънце.

Дойде хижарят, започнаха шеговити пазарлъци и закачки, сетне момчета и момичета се заразкарваха напред-назад от склада към спалните стаи със скатки чаршафи и одеяла в ръце. Бодро загърмя с нови батерии транзисторът, висящ на ремък връз гърдите на собственика си.

И във веселата суетня, която се пренасяше като наводнение в столовата и там разгръщаше шарена трапеза, Крис тревожно попита Катето за Елица.

- Ами... - обърка се приятелката ѝ, - може да е в тоалетната, ти навсякъде ли трябва да я пасеш! Може и самò да се изпишка момичето! - додаде неприятелски тя.

Крис сгърчи лице и настоя:

- Потърси я!

Възраженията ѝ той посрещна непреклонно и ядосаната Катя отстъпи, само и само да я оставят на мира.

Върна се недоумяваща при стреснатия Кристиян и разпери ръце: няма я. Без да се наговарят, те се втурнаха в различни страни, питайки хората от тайфата кой е виждал Елица. Само след десет минути тревога и загриженост покриха лицата на доскоро веселите туристи.

Изчезнала.

Кристиян бе на ръба на истерията.

Изчезнала.

Колко страшна бе тази дума тук, в планината...

Без много приказки неколцина младежи занавиваха партенки и застягаха връзки на високи армейски обуща. Никой не погледна готовата софра.

Уведоменият за инцидента хижар първо измери с външно безстрастен поглед височината на слънцето в небето, нацупи се към изненадващо надвисналия над недалечни върхари лилав облачен фронт и влезе в стаичката си, за да вземе брезентова торба с пластмасов червен кръст на нея.

Оставащите изпроводиха с поглед седмината, отправили се надолу по склона.

Някой умислено подмяташе тесте карти. Едно момиче полугласно разсъждаваше в пространството пред себе си, че навярно всичко е наред, не може така жив човек да пропадне посред бял ден, че навярно има някакво съвсем нестрашно обяснение...

Грубо ѝ рекоха да млъкне.

По настояване на хижаря се наложи да върнат обратно Кристиян и сега той се мяташе напред-назад по терасата, мърмореше несвързаности и издаваше стряскащи къси вопли.

- Тоя да не извърти някой шантавизъм? - попитаха Катето.

- Дано! - изтърси тя, веднага се смути и рече: - Пепел ми на езика... Няма нищо. Само го наглеждайте оттук...

И се залепи за прозореца, който скоро взе да потрепва от поривите на вятъра.

 

 

 

3

 

Наистина нямаше нищо общо с лале. На всичко отгоре то светеше, истински реотан на електрическа печка... а на всичко отгоре край него бе топло сякаш пред огън.

Елица смаяно се отпусна на колене и, без да откъсва очи от чудното цвете, освободи рамене от ремъците на самара.

Растението се разлистваше буйно още от корена си, сцепил като с каменарски чук плоската морена. Тъмнозеленото му яко стебло почервеняваше към връхчетата на широките листа. Оформящата се на края на изненадващо тънка шийка главица обаче бе невероятно нежна и излъчваше оранжево сияние от вътрешността си. Донякъде напомняше на лале. Мамеше я да го докосне, да го погали, може би дори да го целуне, както правеше някога като съвсем малко момиченце...

Елица протегна ръка. Усещаше топлината като мек гъдел по дланта и в основата на китката. От Цветето сякаш се дочу нещо - може би ѝ се стори далечен звън на тънки като хартия сребърни камбанки...

Прималя ѝ, светът наоколо, мъгливо-неразличим и все по-нереален, се люшна, сякаш гледан от спираща въртележка. Девойката притвори очи, в тъмното под клепките ѝ играеха светли сенки и петна. Тя докосна с пръсти челото си, мислеше, че съвсем за кратко, ала се сепна, като да бе задрямала, и изведнъж...

...петната в затворените ѝ очи засияха, сляха се в искрящ прозорец!...

Пейзажът

картина? видение?

    зад него се избистри, прониза неволно стиснатите клепачи и вече бе в главата на Елица.

Високи скални стълбове. Подножията им чезнат в мъглив здрач някъде ужасяващо дълбоко, откъдето възходящи въздушни течения носят полъх на тъмно подземно море. В гънките и по върховете си тези колоноподобни планини са покрити със сочни треви, вятър гали обширни ливади. Между отвесните зъбери се вият в заоблени траектории ята грамадни орли, а слънцето - (сякаш по-едро и по-бяло) - царува в едно потресаващо дълбоко небе, чисто като детско око, лъчите играят в перата на птиците...

Танцът на орлите е пленителен, в шумоленето на крилете им, съперничещи си по размер с тези на пътнически самолет, се долавя тържествена музика...

По-отдалечените предмети хем се замъгляват от разстоянието, хем сякаш започват да стават по-големи. Перспективата е обърната, съвсем леко, не както в картините на онези френски художници, но достатъчно, да обърка окото...

Нещо изгрява в небето - второ слънце, малко, керемидено-оранжево. То полусияе-полумъждавее сякаш нажежена стотинка. И лягат навред втори сенки...

Орлите се отдалечават, ала ги сменят някакви други летящи същества, блестят ослепително в синкавозлатисти зайчета, а от хоризонта се издува кафено-жълт сърп на някаква чудовищна луна, която предизвиква у Елица свиване на сърцето, но не злокобно, ами изумено: та това е...

 

Сребърен звън, настойчив, почти груб, като телефон, прекъсващ захласа на първата целувка!...

 

Тя чу стъпки - глухи, като през памук, - но те успяха отначало да я стреснат, после раздразнят с неуместната си поява, и накрая - да я зарадват.

Елица откъсна прогледнали очи от прекрасната главица на незнайното цвете и обърна пламнало от топлината лице към хладната мъгла, от която изплуваше призрачен контур на висок мъж.

- Крис... - подвикна с растящо съмнение момичето, а после силуетът на човека неестествено рязко хлътна напред и тя го позна с почуда и радост: - Витане! Здрасти!...

Младият мъж я гледаше пронизително, промърмори нещо ясно, но неразбираемо като на чужд език, а после сякаш дойде на себе си и нервно пое дъх.

Тя не обърна внимание на стъписването му, защото успя да се засрами от себе си. Почти му се бе хвърлила на врата. Не знаеше какво да каже.

Той също мълчеше - отново спокоен и уверен, какъвто го беше запомнила от рождения си ден преди месец. Дори сякаш бе облечен също както тогава - дънки и дебела карирана риза.

- А... Не знаех, че идваш с нас... - каза тя и маскира с извинителна усмивка нескопосаното изявление.

- Ммм... да. Подире ви значи вървял съм.

- Сигурно ни гониш долу от гарата, нали?

Той предпазливо полупотвърди:

- Нещо такова.

Човъркаше с палци колана си, сякаш озадачен от нещо... а може би смутен като нея?

- Ами... много хубаво! Страхотно е, че си с нас...

- Ти, не си ли се малко позагубила, Елице?

Кой знае защо, но от това, че Витан си спомня името ѝ, на нея ѝ стана неизразимо приятно. И то пълното ѝ име. Най-често ѝ го съкращаваха до Ели.

Пък и хубаво звучеше то, произнасяно с неговия баритон.

- Май че да!... - засмя се тя. - Виж, нося твоя подарък за талисман! - и показа двуликия камък от джоба-кенгуру на брезентовото си алпийско яке.

Витан се взря в камъка с разбиращо трепване на веждите. Промърмори:

- Аха. Ето какво било...

- А?... Ау, я погледни тук! Такова нещо виждал ли си няк!... някога.

Елица зяпна, защото пръстът ѝ не сочеше нищо друго освен сивите мъгливи къдели. След моментно объркване тя се завъртя в кръг, приведе се, дори надникна под близката морена...

Витан с присвити очи следеше суетенето ѝ.

Накрая девойката се изправи и разстроена рече:

- Няма го! Ти да си забелязал... Видя ли...

Тя потърка с опакото на дланта челото си, пръстите ѝ стискаха Витановия талисман, но Елица беше го забравила, позавъртя китка и безразлично го пъхна обратно в джоба. Насилваше се да си спомни нещо.

- Тук видях... нещо като цвете... Боже, какво ми става.

Цвете... Орли... нещо ѝ убягваше и потъваше в забрава като съновидение.

Витан вдигна от земята раницата и подканящо я подхвана за ремъците:

- Какво ще кажеш да вървим? Нали за хижата сме?

Елица послушно вдяна ръце в презрамките. Имаше много нещастно лице.

- Наистина го видях! - жално рече тя в безпомощен и все по-неуверен протест. - Честна дума!

Витан оправи яката на якето ѝ и надникна в очите ѝ. Елица замря.

- В планина доста неща случват се.

След кратка пауза той отстъпи и протегна ръка:

- Тръгнахме?

Тя доверчиво улови дланта му - едновременно корава и чувствителна - и се остави той да я води през мъглата.

Само след няколко крачки упорито бягащите образи на омайното цвете и фантасмагоричният пейзаж престанаха да я безпокоят.

Някак не забеляза, че Витан хвърли бърз поглед зад гърба ѝ и късо, явно укорително, поклати глава.

Не дочу и сребърния звън, който се понесе зад тях.

Витан се намръщи, но не се обърна.

 

 

 

4

 

Пращяха тежки цепеници в камината на трапезарията, по масите кадяха нафтени фенери. В хижата нямаше ток и навън валеше.

Елица зъзнеше край огъня, пиеше греяно червено вино с черен пипер и подсмърчаше с острото си носле, а до нея Крис продължаваше да мрънка. Настроението ѝ беше във възможно най-ниската си точка.

Още щом ги пресрещнаха излезлите в паника момчета от компанията начело с хижаря, започнаха да валят упреци върху ѝ колко била неразумна и какви тревоги била създала. Чак ѝ се доплака от досада.

В същото време не посмя да се оправдава. Беше уплашена.

Когато Витан я изведе от мъглата, наоколо цареше тъма, духаше сърдит страничен вятър, бе кално и шибаха редки дъждовни капки, които четвърт час преди хижата се сляха в есенноподобен дъжд. Зад невидими хребети ръмжаха гласове на отминали светкавици.

Не ѝ се побираше в разсъдъка къде се бяха дянали, в коя дупка бяха се продънили ЧАСОВЕ, през които да успее да залезе слънцето, а от тайфата да вдигнат тревога и да се понесат надолу по трасето с факли и фенерчета като някаква потеря.

Няколко пъти „спасителите“ бяха кръстосали района, където бе лежал „морният“ облак. И криеха смущението си зад сръдни и укори.

Добре че се намериха и такива, които рекоха:

- Айде, стига хленчове! Намери ли се? - намери се. Всичко е тип-топ, стига сте дърляли момичето... Бате Витане, ти как така тука? Къде беше изчезнал?

- Натам-насам...

Люси веднага се лепна за него, но той не се отдели от Елица, докато не я настани до камината и там я остави на грижите на Катето. Накара я да изпие канче топло вино, в което сложи някакви черни коренчета.

А веднага след това довтаса Крис, който се държа като измамен съпруг.

Пфу, да му се не види, все едно нарочно се е изгубила!

Елица хвърли гузен и нещастен поглед към останалите.

Напрежението от нейното премеждие се разсейваше, дрънкаха китари, още само за акомпанимент на разговорите - без песни, с една дума веселбата скърцаше. Истинското тепърва предстоеше, то чакаше да се заситят стомасите след преживените вълнения.

Това, което най-много я интересуваше, се случваше в най-отдалечения ъгъл на помещението. Край Витан се беше събрала купчинка момчета и момичета и нещо си говореха. Самият той както винаги мълчеше и кимаше. Люси седеше до него и го мереше с влажни очи.

Елица се вкисна още повече.

Появи се Катето.

- Мръдни се малко, Крис, Елица ще се преоблича! - каза тя на „сянката“ на приятелката си. - Хайде де, какво има да зяпаш!... Ели, айде в спалното, там може да е студено, но поне няма перде киризчии!

Младежът с неохота стана и се поотдалечи.

Катето разгъна якето си като параван. Елица замаяно засмъква мократа си риза. Захлипа.

- Недей - нежно ѝ каза Катето. - На всеки се случва нещо да сбърка. Не им обръщай внимание. Държат се, като че са безгрешни и съвършени. Я майната им! Усмихни се! Бързо! Иначе ще те гъделичкам!

Елица измъчено се усмихна.

- Няма нищо - утешаваше я приятелката ѝ, - като спре да те втриса, това е само от нерви, да знаеш, ще си седнеме, ще си пийнеме и ще си купонясваме. Ба! Няма да си разваляш настроението зарад чужд кеф я. И не се отпускай, не се предавай, настинката само това чака. Дошли сме да се веселим и точно това ще правим!... А този Крис е голямо мекотело. Само какви сцени разигра да знаеш! Ако има кой да се притеснява, той да е. Защо те заряза в мъглата, а? Искал да потичаш след него, тъпук с тъпук. Ей от такива играчки като нищо плачки стават. Добре ли си вече? Ела.

И тя ловко настани Елица на едната от двете дълги маси така, че Крис не успя да се вреди до нея. От това на Елица малко ѝ олекна.

Групата около Витан ставаше по-шумна. Песните наближаваха. Някои от принудено поизтрезнелите взеха отново да се напиват.

Време беше и тя да се отпусне - права е Катето. Права и още как.

- Но, Ели, какво по дяволите се случи в облака, а?

Въпросът бе зададен меко, грижовно, шепнешком.

- Кате... - хлъцна Елица и млъкна. Какво да ѝ каже, след като не знаеше.

Тази секунда бе достатъчна за Катето, която веднага се разпореди:

- Ясно. Дръж си чашата! Хайде, господа офицери и останалата непьющая сволочь...

- Наздраве! - рече Елица на приятелката си и момичетата си размениха окуражителни усмивки.

За беля Крис все пак се присламчи, но и това не успя да помрачи съвземащата се Елица.

Защото в този миг срещна топлите и дружелюбни очи на Витан, който повдигаше към нея чашата си.

Сега вече наистина веселбата нямаше къде да избяга.

Може би след третата наздравица тя се сети, че в раницата си има ябълки - грамадни, червени, породисти и сладки като целувка.

Ще дам едната на Витан, рече си тя и, кой знае защо, сърцето ѝ затрептя някак тревожно.

 

Като малка ѝ викаха щъркелче заради източения ръст и дългите крака. Тъмнокоса, с весели очи, тя често ослепяваше хората с бисерна усмивка на леко мургавото си лице. Изящна като порцеланова статуетка, тя приличаше повече на лястовичка, особено с предпочитания си стил на обличане - бяла блузка, черни сако и пола или тъмни джинси с черен пухкав пуловер - според сезона. За през лятото обожаваше свободно падащи къси рокли на цветя и така и не свикна да ходи на токчета. Кой знае защо, всички с които се запознаваше, отначало мислеха, че учи в консерваторията, я цигулка, я някой друг деликатен инструмент. Или че е балерина. Истината беше, че Елица се притесняваше да танцува и без особен успех бе се занимавала с акордеон. Чак в последния гимназиален клас се понаучи да подрънква на китара и се осмели да пее пред непознати, макар да продължаваше да смята, че гласът ѝ е прекалено детински и слаб. А дискотеките, на които я водеше Катето - и което непрекъснато дразнеше Теодор, - притъпиха неоправдания ѝ комплекс, че подскачала като чапла.

- Кате - подшушна тя, без да изпуска Витан от умолително блеснали очи. - Вземи китара от някой.

Катето кимна и след малко успя да изтръгне инструмента от пиянски-непослушните планинарски ръце.

Елица прокара тънки пръсти през струните, настрои третата и тихичко засвири в нестроен ритъм любимата си мелодия. Дори си затананика тихичко. Песента я успокояваше.

- Ели, я по-силно! - подкани я някой и добави към другите: - Айде млък бе, стига с тоя английски, нека чуем нещо наше си.

Елица се смути и изведнъж чу баритона на Витан:

- Изпей нещо, Елице.

Тя наведе лице, уж съсредоточена в хващането на акордите, за да скрие аленината, заляла бузите ѝ. Сърцето ѝ сякаш стана огромно и задумка от ушите до петите.

- Давай, приятелко - помоли шепнешком тя, - помагай!

На което Катето окуражително отвърна:

- Утрепвам ги тия къркачи!

Откъде заизвира сила, Боже! Девойката започна колебливо да подпява, гласът ѝ от само себе си укрепна и зазвънтя в помещението над гръдния сопран на Катето:

 

Оставете човека, който няма какво да ви каже,

да брадясва щастливо над своята чаша с пелин,

да си мисли че кашля от това, че тютюнът е влажен

и да мачка трохите от хляба, пред който стои...*

 

Песента рязко прекъсна, щом Елица затисна струните с ръка.

В едносекундната тишина изпращя камината и вятър глухо засвири в комина.

Витан изръкопляска. След миг към него се присъединиха почти всички (Крис си гледаше обувките, а Люси търсеше нещо интересно по тавана, опитвайки се да изглежда отегчена) и захванаха да я молят за още нещо.

Как да откаже, щом и душата ѝ пееше!

 

„...И нека да бъдеш - през девет царства във десето:

ще дойда през огън и преспи, през вятър суров...

Вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето

в отплата за твойта едничка трошица любов.“ *

 

- Май е време за „Козият рог“ - обади се Катето подир следващата песен. - Ще ги закопаем!

- Наистина ли пея добре? - попита с надежда Елица.

- И питаш! Страшно е! Хайде сега твойта песен за капак и ги остави.

- Ма точно нея ли...?

- Ъхъ. Никой не я може като нас! Витан ще те изпие с поглед.

- Добре. Ама ти не само пригласяй, води...

- На два гласа бе! Не се плашункай.

 

Вървят ли двама

на дълъг път...

 

Катето я изхитри по едно време и почти замлъкна, ала песента вече водеше Елица и нямаше никакво притеснение у нея, а Витан я гледаше със сериозно лице и сякаш светнали в сумрака на свещите и фенерите очи. Все едно главата му бе пълна с огън както зиналата паст на камината!...

 

...Ще легнат чисти във таз земя,

ах, как не искам да съм сама...

 

Този път хвалби се посипаха отвсякъде.

- Не, не можем повече - отказа на подканянията Елица. - Уморихме се.

И наистина, що се отнася до самата нея, тя се чувстваше изцедена.

Люси забъбри нещо в ухото на Витан и младият мъж откъсна взор от Елица, заслушан в брътвежите ѝ. Елица въздъхна. Какво толкова очакваш? Да ти падне на колене и целуне ръката ли?...

...Как се случи да го издебне, самата тя не разбра. В един момент той стана и тя дочу гласа му, отговарящ някому от купонясващите:

- Въздух да глътна, доста запушили сте.

Люси направи опит да се изниже подире му, но той я възпря с жест.

Може би русокосата си въобразяваше, че Витан ѝ е в кърпа вързан - как само му се умилкваше за най-голямо и горчиво недоумение на момъка, с когото уж бе дошла.

Елица седя като на тръни седем минути - една цигара време - и също стана, показвайки на Катето с очи към пияния Крис. Той вече здраво и неприятно се беше разлигавил и не ѝ се щеше да накисва приятелката си, но Катето кимна и задържа Кристиян на мястото му.

Елица се измъкна навън.

Суетливата врява с нестройни песни и завалени изказвания останаха зад дебелата врата. Лъхна я свежестта на шушнещия вятър.

Той гонеше по звездното небе разпарцальосани облаци и в миг разроши косите ѝ, загъделичка вратлето, дори палаво се опита да бръкне под блузката.

Тя притисна ябълката към гърдите си и се огледа.

Витан стоеше на края на терасата, полугърбом към нея, с кръстосани на парапета ръце и гледаше ярко-сребърните рогца на растящата луна. И с неговата коса си играеше вятърът, но някак по-кротко, почти плахо, без волности.

Елица пристъпи към младия мъж.

Той я изненада.

Протегна назад ръка и я прегърна през раменете, без да поглежда. После наклони глава и вдъхна от косите ѝ. Сякаш миришеше китка.

За една неприятно проточила се секунда Елица си помисли, че е очаквал другата, че се е объркал... но той се обади и веднага разсея лошото усещане:

- Хубаво, че подаръка ми пазиш. Тоз камък... вълшебен е.

Тя се усмихна в рамото му.

- Заповядай - рече и протегна ябълката.

Стори ли ѝ се или наистина мускулите на Витан се стегнаха? Елица се видя сякаш в прегръдка на статуя от стомана.

Той бавно пое ябълката и със смайващо чуплив глас прошепна:

- Благодаря... ти... Елице.

Тя вирна учудено лице към неговото. Блеснаха ли очите му, или играта на лунните сенки сгърчи за кратко чертите му?

- Мирише като теб - каза ѝ той с усмивка.

Луната ту се забулваше, ту искреше отгоре.

Не разбра кога се целунаха. Лекичко, по-скоро приятно, усети боцкане от брадата му, погали страните му и внезапно неистово зарови пръсти в косата му, както бе направил той.

Той...

- Освен теб друга жена не съм обичал - едва разбра тя от устните му.

И едва по-късно щеше да се учуди, как така ѝ се сториха естествени тези думи, сякаш бе го питала... А и не звучаха те като да бяха изречени точно така, сякаш не на български ги произнесе, но тя разбра признанието му, разбра го!

Имаше чувството, че го познава толкова отдавна, че не помни първата им среща. Че го е искала винаги.

И се притисна към тялото му, жадна за ласките на ръцете му, примираща от докосванията, също толкова изгладнели, ала нежни и внимателни, въпреки цялата им сила.

Страховитата сила на дланите му.

Колко дълго ги бе чакала!

...Витан я внесе на ръце като булка в стаята с по-войнишки двуетажни легла; тя изведнъж се стресна насред целувките му и прошепна уплашено:

- Ще влезе някой!

Витан направи някакъв едва различим в тъмното жест към вратата и убедено каза:

- Никой няма да влезе.

И тя му повярва и отново, вече смело, потъна в милувките му. Струваше ѝ се, че кожата им свети в мрака и отвън вятърът свири на флейта...

 

Когато китаристите успяха да скъсат по някоя-друга струна и разкървявят изтръпнали пръсти, певците бяха прегракнали, пияниците - заспали с глави на масите, а най-слабите духом си легнаха във второто спално, купонът взе да залязва. Трапезарията се опразни. Последни останаха няколко души, сред които Люси, начумерена и с размазан грим, и Крис, който спеше с грозно отворена уста, опрял гръб в ъгъла. Момчето с транзистора съобщи за голяма железопътна катастрофа в Германия, угасващият разговор се поразсъни с обсъждане на резултата от мача с Алжир и на гледания завчера по телевизията филм за Косовската криза.

„Голема инфекция ке стане тамо!“ - авторитетно предсказа един от туристите, който минаваше за експерт по въпроса, понеже имаше роднини в Югославия.

Някой спомена за мотори. Казаха по две-три думи за онези шантави мотоциклетисти, които няма да доживеят до старини и не ще умрат в леглото си.

„Ще си отидат млади и красиви.“

„При тяхната скорост няма как да останат красиви!“

И с това се разотидоха да спят.

...Чудно, как така никой не влезе при Елица и Витан, дори не затропа по вратата на бунгалото, която даже не бе и заключена...

 

 

 

5

 

Пак този сън!

По дяволите...

Зако напипа цигарите на нощното шкафче. Събори купчина книги и тихо изпсува.

В нощта пееха птици от близкия парк. Колко ли е часът? Палейки цигара, той погледна циферблата на часовника. Минаваше два след полунощ. Часът на Бика. Радослав го наричаше добата на кошмарите, времето на нощните демони. Зако нервно прехапа устни.

Отново тази проклета великанска котка, която го гони. Да му се не видяло...

Бягаше. На косъм се разминаваше с трамваи, коли и мудни минувачи, провираше се през тълпите и бягаше, бягаше, бягаше... Не, котката не го гонеше. Може би заедно с него се мъчеше да превари някаква заплаха, сега неизвестна в будността, останала обяснена в забравящия се сън.

Подръпна цигарата и загледа огънчето. Е, все пак категорично беше наясно откъде се е взел този сън.

През прозореца влетя шум на автомобилен мотор, после заглъхна, отдалечи се. В градската тишина се носеха безгрижни чуруликания.

...А тогава нямаше птичи гласове. Беше гадното време в разгара на зодиакалния му знак... по-миналата година, да...

 

...Прибираше се порядъчно пийнал от заведението, което вече чистосърдечно мразеше, но то бе единственото място, където се виждаше с хора от компанията.

Мотаеше се в студената и пронизващо мокра вечер. Изпусна последния трамвай и шляпаше по пътя си в причудливи зиг-заги, като изтрезняваше и все повече забелязваше отвратителните атмосферни условия наоколо. Ненавиждаше това време - зона на здрача между есента и зимата. Питаше се как е могъл да се роди точно в този никакъв сезон. Мисълта за наближаващата кръгла годишнина го вкисна допълнително. Дали си заслужава след две седмици да бъдат потрошени пари за честване на шибаното събитие! Дано стане ако не прилично, то поне не много неприятно събиране - твърде рядко оставаше доволен от рождените си дни.

Застана пред вратата на блока и започна раздразнено да изтегля закачилите се вътре в джоба ключове.

Мяууууу.

- Разкарай се! - изръмжа сепнато той. Но котката вече бе се шмугнала покрай краката му. Затътри се нагоре. Вторият етаж след последните три обичайни, тоест двестаграмови водки бе станал твърде висок.

Котката го чакаше пред вратата. Бе черна и доста голяма, макар и мършава. Жълти зеници светеха върху муцунка с потрепващи снопчета мустачки. Гледаше го право в очите с невероятно нахалство.

- И какво сега? Май ще искаш да влезеш, а? - саркастично ѝ рече той. - И навярно шпеков салам с кисело мляко ти се яде, нали?

- Не би било лошо.

Две минути той разглеждаше животното, ръчкайки грешен ключ в бравата. Усети се, преди да ритне ядно непослушната врата. Подпийнал, не обичаше да му се противоречи. Особено някаква си тъпа врата. Накрая отключи и, прекрачвайки прага, светна лампата в антрето. Огледа се към котката.

- Хайде, котенце. Но не тропкай! С баща ми спазваме примирие само докато не си пречим да спим.

Котката влезе, благодарно кимайки с триъгълна глава. От антрето тя уверено се насочи към стаята му. Някакъв полъх на нещо познато погъделичка тромавината на залятия с алкохол мозък. Без нито една ясна мисъл в главата той се събу и отиде в кухнята.

Когато се върна в стаята, носейки голяма чаена чашка кисело мляко, почти допита бутилка гроздова и чиния с нарязан сух салам, видя, че котката лежи свита на дивана, с лапи върху плътно прибутаната към него масичка с касетофон „Шарп“ отгоре и голям пепелник. Той придърпа фотьойла, постави чашата пред животното и сложи малко салам върху салфетка. Съсредоточено си наля ракия и запали цигара, наблюдавайки как котката яде. Не можеше да не забележи, че тя се храни ако не изискано, то доста прилично дори за домашно животно.

Ама че... - помисли си и включи касетофона, който отвърна със запис на „Кинг Кримсън“. За тазвечерното си настроение предпочиташе Ник Кейв или Манфред Ман, но сега бе погълнат да следи поведението на странното създание, лочещо кисело мляко.

Не разбираше от котки, но бе сигурен, че не е виждал подобна порода. Кой знае защо, си помисли за Древен Египет. Как ѝ беше заглавието на онази... богиня? Ах, да, Бастет. Тя има такава глава...

Котката приключи с вечерята си.

- Идвам с поръчение от Верена - съобщи тя и взе да се мие.

- А... - със завидно самообладание реагира той. - С това трябваше да започнеш. Ами... Наздраве.

Замези обилно и пак подръпна от цигарата. Дали наистина не прекалявам с пиенето?

- Не намерих Дичо и дойдох тук. Сметнах, че ще се държиш по-адекватно от Сашо.

- Да ме подсетиш откъде се познаваме? - мисълта за халюцинации го обезпокои, но и развесели.

- Донякъде аз съм Верена. Жената-змейкиня вдъхна в главата ми своята Сянка. После тя ще ми се разсее и ще се върна към котешкия си разум. Ще изпитам голямо задоволство. Доста объркващо и неуютно е да разсъждавам с човешки и змейски понятия. Ту ми се хвърчи, ту ми се ядат пасти. Погнусих се да пия вода от локва и налетях на бой на доберман. Погледна ме лошо! ...Та, премного ще се радвам да приключа колкото може по-бързо с това поръчение...

Зако светски се усмихна. Ако ще е сън, нека е интересно.

- Добре, давай. Цял съм в слух.

- Дичо още ли е тук?

Сериозността ѝ го потресе. Сън или не, делириум тременс или палава халюцинацийка, съществото пред него изискваше отговор, не шегички.

...По-късно, доста по-късно, след година и половина, той щеше да се чувства далеч по-незадължен да отговаря на представител на закона...

- Няма го. Премина, каквото и да значи това. Не знам си откъде пратил на техните писмо, в което ги успокоил, че бил пристигнал благополучно. Баща му ми се обади и ми предаде поздрави... Защо?

- Няма го в Долната Земя на драконите.

Лъчезар заразглежда глътката ракия в чашата си.

- Имаше нещо в писмото му... - припомни си той, - в смисъл че Радослав не бил уцелил точно онова място, за което се надявал, но всичко щяло скоро да се нареди. Така каза старият му.

- Аха... - само рече котката и придоби замислен вид.

Зако се реши да я прекъсне след две цигари:

- Нещо кофти ли...?

- Не - отвърна бърже котката. - Ще кажа на змейкинята, че се е позабавил. Ще... ще организираме търсене, макар по тези времена ще да е нелеко... Не се притеснявай. Веднага, щом се намерят, ще ти дадем да го узнаеш. Я, отскубни си.

Тя протягаше опашката си.

- И внимателно! - предупреди сърдито. - Не обичам да ми я дърпат!

- Това пък за чий?...

- Трябва ти! Надушвам нещо лошо край теб. Хайде де!

Лъчезар възможно най-предпазливо отскубна един косъм и го задържа между палеца и показалеца.

- Внимавай да го не затриеш! Той ще ти посочи Пътя, кога стане нужда.

Зако стисна вълшебното нещичко още по-силно, до премала в пръстите.

- Какво лошо има покрай мен? - запита той дрезгаво.

- Още не, ала трупа се. Ти ще познаеш кога. И дори ако не получиш послание от нас, искам да мяу, вест от Верена и Радослав ѝ - ала наложи се да се махнеш, тогава глътни го... само да не е с ракия или вино! Нека е с вода. Може минерална, от чешмите пред банята на Халите. Халите... Откъде ви е хрумнало да го кръстите така? Ах, да, те нали са много лакоми...

Котката отново взе да се мие. Внезапно прекъсна и вдигна муцунка:

- Аз ще преспя тук! - съобщи безапелационно. - Остави ми пенджера отворен, за да си ида по изгрев слънце. Нещо да ме питаш?

- Ннн... не се сещам.

Главата започваше да го цепи безпощадно.

- Бива. А сега... - тя погледна с неудоволствие към масата, дали касетофона, дали празната си чашка, - мога ли да те помоля за нещо?

- Още мляко? Салам?

- Не.

- Тогава - какво?

- Пусни мяуко „Аеросмит“, става ли? После може и ФСБ... Или „Джетро Тъл“.

 

 

 

 

 

Глава 3

 

Не се ядосвай, когато говорят зад гърба ти - значи си пред тях.

надпис в шофьорска кабина на столичен автобус

 

Човек се учи от грешките си. От грешките на другите прави кариера.

заглавие на календар в офис

 

МАА ТОК! ПАЙСЕ!

табелка върху трафопост

 

 

 

1

 

Тя се събуди, щом той почти неусетно се измъкна изпод завивките.

Колебливи слънчеви лъчи се провираха през цепките в капандурите на прозорците и пълзяха по празното и студено спално. Колко топло ѝ бе под одеалата, загрети от Витан, напоени с миризмата му...

В продължаващата след съня полудрямка премреженият поглед на Елица опря гърба на момъка. Дневната светлина играеше по мускулите му. Те бавно се свиваха под кожата като преди скок. Върху им лениво змеяха три розови резки - белези от зараснало.

Следи от бич - разсеяно помисли Елица с равнодушието на полуспящ човек. - Много боляло го е, милият ми...

Той се раздвижи, разпери ръце и се изправи на пръсти... Бе гол до кръста и бос. Под лявото му рамо тъмнееше татуиран знак - приличаше на три допрени с дръжките си сърпа. Извивките на рисунката се врязваха в плътта му сякаш по-болезнено от поморавяващите белези, може би наистина причинени от камшик. Имаше великолепно тяло на танцьор. Е, може би твърде мускулест, което тя по принцип рядко харесваше, но бе далеч от пуяк-културист, изглеждаше по-скоро жилав и много красив според Елица. Ала дали имаше за нея определен тип мъж, който категорично да я привлича? Надали. Предпочиташе силните духом, не само такива с яки ръце и стегнати бедра. Искаше ѝ се и да няма грубост в сърцата им, да са гъвкави като стомана, а не само тежки чугунени буци, без капка милост и нежност. Такива, които, и да им се наложи да влязат в юмручен бой, да го сторят без колебание, но няма да прекалят, няма да допуснат изблик на жестокост. Рицари с души на поети. Имаше ли ги изобщо? Да, и ето един от тях прави пред очите ѝ сутрешна ведрина...

Упражненията на Витан ѝ заприличаха на блокове от тай-чи-чуан*. Преди няколко години Елица посещаваше тренировките при свой братовчед, инструктор по китайски бойни изкуства. А когато този благ батко замина за ЮАР ли, за Австралия ли, или другаде някъде да търси щастие в живота, тя престана да ходи там. Просто ѝ пресъхна желанието, отчасти заради твърде фамилиарното поведение на заместилия братовчеда ѝ треньор. Но това изигра роля на повод - истинската причина за отказването ѝ от занятията се намираше в нея самата... Сега плавните, почти танцови движения на Витан подсетиха девойката за онова безгрижно, било все още детско време... А упражненията на младия мъж неусетно се ускоряваха. Без да губят грацията си, те ставаха стремителни и растеше незримо напрежение като зараждаща се лавина, от което ѝ спираше дъхът... Тялото му се замъгли в нечовешка бързина, той изпълняваше сложни блокове, които вече не напомняха балет, а безмилостна битка!...

Витан застина, опънал невидим лък, изтегнат като струна. Стоеше на пръстите на единия крак, коляното на другия почти опираше гърдите му... Елица се разсъни и изведнъж се уплаши, че той ще падне, нямаше представа от колко време - секунди, часове? - този странен и хубав мъж стои сякаш изваяние на прастар ловец в предмига на тържеството на точното му око и твърдата ръка... Витан оживя, безшумно стъпи и с двата крака на пода и започна да разпуска мускулите си. Кожата му блестеше като лакирано дърво. Елица си даде сметка, че скръцливото дюшеме на спалното бунгало не бе издало и звук, докато младият мъж правеше гимнастика. Той се обърна и срещна вцепенения ѝ поглед. Усмихна се и Елица въздъхна, притеснена неизвестно от какво...

- Добра заран, обич ми - каза ѝ той и се наведе да я целуне.

Излъчваше топлина, дъх на пот, но сърцето му биеше равно като часовник.

Елица отвърна на прегръдката му. Погали шията, плещите, пръстите ѝ напипаха белезите... Дланта ѝ отскочи като опарена.

- Ох! Какво е това? Откъде ги имаш?

- Ами, за лошо поведение. Бях си го заслужил.

- Боляло е... Милият ми - ласкаво рече тя, милвайки изпъкналите ивици по гърба му. - Колко лошо са те удряли...

- Не знаеш, що лошо е, Елице - подсмихна се сдържано той. - Без злоба беше, за назидание. Обидата малко пареше, сетне... всичко се оправи.

- А тази татуировка? Какво значи?

- Дамга за здраве. Да ме Слънцето не забравя. Ан уакх.

- Какво?

Нещо тревожно от стаени дълбини на паметта я лъхна, нещо забравено повя от думите, които май не дочу добре...

Вместо отговор той пак я целуна. Дълго се гледаха в очите, докато тя не го ощипа закачливо по бузата:

- Сега може ли да стана? О, подай ми дрехите, страх ме е да се покажа на студеното! ...Защо ме гледаш така?

Той само се усмихна.

В трапезарията тя срещна още сънените, но пълни с неприязън очи на Люси. Гримът ѝ бе в ужасно състояние и това намали ефекта от унищожителната ѝ гримаса.

Голяма работа! Дори изпита великодушно снизхождение към неуспялата съперница. Катето ги поздрави и скришом ѝ намигна. Елица стисна по-здраво ръката на Витан и той ѝ отвърна, като я погали с пръст зад ухото. Тя изведнъж ясно усети, че неговите ласки и целувки още не бяха изстинали по снагата ѝ. Изчерви се, но и се почувства горда. Горда и щастлива.

Седнаха.

Рано разшеталите се от тайфата бяха стъкмили огън в камината, отново разхвърляли храна по масата и мързеливо приказваха: отначало, защо едно време са държали виното в кози мехове, после стана дума нещо за коли и мотори и така без да се удържат на една определена тема:

- Стоичков...

- Минаваш веднъж блажно на първа ръка, после латекс...

- Е те там каква шкембе чорба съм ял...

- Не, не ми го хвали, щом е орташка работа...

- Какво да ти кажа: и бюджет, и артисти известни, всичко жус и супер, ама филмът си е боклук...

- Не съм във възторг от последната книга на Хайнлайн, една зелена, с бомбастична мадама на корицата...

- С тия попски разправии за първи път от Симеон Велики не са благославяли знамената на войската...

- ...мернах нещо, май биография на Миамото Мусаши.

- К'ъв е тоя?

- Най-великият майстор на меча в Япония!

- Айкидо?

- Не бе, през средните векове...

Витан изнамери два комата хляб и придърпа буркан с остатъци домашна туршия. Някой премести към тях купчинка сирене, кубчета кашкавал, картофена салата в пластмасова кофичка от кисело мляко „Данонче“ и найлонов плик с нещо залоено, което се оказа мръвка. Елица кимна благодарно на младежа - знаеше го по физиономия, един от наистина свестните хора в иначе прекалено голямата тайфа. Помнеше, че снощи той не ѝ се нахвърли да я срами заедно с другите, че ги била уплашила с изгубването си. Алипи ли му беше името, или Андрей?...

Витан си каза с него наздраве, чукнаха се с бутилките. Елица се поучуди, че е останало още вино. Пресегна се към шепа маслини в мокра кесийка от амбалажна хартия.

В столовата влезе разрошен и подпухнал Кристиян. Втренчи се от прага с кръвясали очи към Елица и не реагира на двете подканяния от закусващите или да влиза, или да се измита, изказвани със все по-висок и раздразнен тон:

- Абе, чиляк, знаеш ли що в Габрово режат опашките на котките, ъ?

Крис откъсна взор от момичето и забуча нещо към шегобиеца. Тя потрепера, щом спря да чувства свределите на неприятните му очи. Усети, че Витан я докосва успокояващо.

- Разкажи ми нещо? Все мълчиш.

- Какво да ти разкажа?

- Ами... приказка!

Витан се поусмихна замечтано.

Но родена като весело-снизходителна, усмивката му се вкочани, миг преди да изчезне. И той заговори - внезапно, досущ като да бе натиснала дистанционно на телевизор:

- Имало едно време един юнак...

 

* * *

Имало едно време един юнак. За три неща и ден, и нощ мечтаел: за една девойка-хубавица с име-звездица, за остра сабя-халосия, с нея къщата на своята мила да пази-брани, и за буен кон-сармаклия, че бърже при изгората си да се връща, да не трепери тя, обич му ненагледна, със що лютата битка свършила е.

И не му се по далечни чужбини ходело - ни при брадатите франки на Заник, ни при жълтите теснооки хора на Изгрев, ни в снегове под бездъждовни дъги над северни простори, ни в пясъците, обиколили богати градини и градове-палати на юг.

Не щял той да знае далечни страни - стигала му стряхата, гдето заедно с любимата си да живее и да имат първом две дечица: едното - момче-юначе като него, а другото - момиче-хубавица като нея.

Ала сбъркал веднъж лошо. И пратили го да поправи стореното далеч от мила, род и родина... макар и уж близко... И връчили му и сабя-халосия, а сам имник-боилът* кон-сармаклия му довел, от самите цареви конюшни... ала момичето обичано си не получил и не защо тя не пожелала. Такава била заръката му поневолна...

Не му позволили да се сбогува с приятели и побратими. Нито думица не дали му да си обели с никой. Изпроводили го на пътя сопачии* с облачни лица и стиснати по заповед усти. Ала не издържал той зад градските порти и се обърнал към твърдината, що я напускал с тежко сърце.

Тогаз видял девойката си свидна. Стояла тя  между крепостните зъбци, сякаш тънко копие с конска опашка на върха, що белег за война е, и вятър брулел косите ѝ. Стояла, ръка си на сърце държала, и воля на сълзите си не давала, че от тях ни да го изгуби от поглед, ни него да заболи, ако ги съзре... Макар и тя навярно знаела - не ще се срещнат скоро.

Сетне стражници със златни шлемове застанали край нея и тя си отишла с гордо вдигната глава.

А той продължил... и тъй, без да е искал, видял далечни земи немечтани-небленувани - и морета, в лед сковани, и зима незнаващи гори, и тесните, литнали във висини с резбовани кули градове, и ширнали се край тържища шатри... Планини високи и реки дълбоки преминал, хора всякакви здрависвал.

Ала все не смогвал той да изпълни своята Заръка...

 

Из помещението се разнесе свадливият глас на Крис. Момичето трепна и се озърна. За нещо се препираха. Ах, по-добре. Не желаеше да дели приказката на Витан... дори и с Катето. Ала той я разказваше така, че Елица бе убедена - никой друг не ги чуваше, колкото и да се вслушва. Нито идваха към тях. А странно, край нейния като гръм от ясно небе стоварен приятел... любим... край него винаги се събираха хора, а тоз път - дори не поглеждаха. Най-малко Крис. Изпита странното чувство, че е невидима. Крадешком погледна ръката си - дали не е станала прозрачна?... Неее, виждаха ги. Но сякаш не смееха да доближат...

А Витан продължаваше напевно и гладко, като да четеше от книга:

- А годините минавали, както облаците по небето...

Лутал се, скитал се, по саракти* и онгли*, къде немил-недраг, къде чужд-непознат, все търсил затритото, не го намирал дори вдън земя, душил му дирите като хрътка, готов като крагуй* връз плячка да се стрелне, а лета и зими минавали, минавали покрай него - все едно седял той на речен бряг и годините водата ги носела...

Още разни страни и чудеса видял той, клетник-неклетник, изгнаник-неизгнаник, а царевият печат, що давал му власт и задължение, горял пазвата му.

И още време минало.

И един ден...

 

Витан дълбоко пое дъх. Елица неволно затаи своя. Отсечени, сухи слова излетяха от устата му:

- Един ден срещнал той изгората си мила, момиче с име-звездица, хубавица от хубавици, каквито няма другаде, освен по Нашата Земя. Срещнал и прегърнал... ала тя не тя била, ами множ по дванайсет пъти внучка на обичаната му...

Елица продължаваше да се вслушва в тишината на стиснатите му устни, макар да знаеше, че приказката е свършила. Ясно беше. Ясно... и неочаквано.

Чак толкова ли неочаквано?

Трапезарията плувна в очите ѝ. Така ѝ притъмняваше, когато ѝ се случваше рязко да се изправи след дълго седене. Макар че сега не бе помръднала. Ниско кръвно налягане, обясняваше веднъж майка ѝ. Да, ето го и познатото усещане за издути бузи и онзи сладникав привкус в устата, който ѝ бе противен, колкото и да си примираше за торти и шоколадчета.

Привичното избистряне дойде не в очите, а откъм тила. Витан я бе погалил зад ушите и тя изведнъж усети прилив на енергия. Огледа се към него.

- Каква жална приказка... - прошепна беззвучно.

Идваше на себе си като след съновидение.

- Чудно... - промълви тя. - Тъжна е. И хубава.

Искаше да попита още нещо, ала не знаеше точно какво.

В трапезарията междувременно бе настъпило раздвижване.

- Айде, дами и господинчовци - възвести най-енергичният младеж на тайфата, - свивайте си такъмките! След четири часа има влак за София. Който му се спи на гарата, нека се тутка, няма да го чакаме! Ама не се гъбаркам, ако не тръгнеме веднага... Какъв ти „на стоп“ бе, душо, кой ти спира вече освен на жени... - обидено добави той.

 

 

... ... ...

 

ПОСЛЕПИС

 

* * *

 

Както винаги, Зoра се пробуди от кошмар: дъщеричката ѝ се давеше в грозна черна кал, а тя не съумяваше да ѝ се притече на помощ.

Жената втренчи безумни очи в провисналите от тавана паяжини, докато не осъзна, че всичко това е било само сън.

Погледна себе си. И вълнена риза да бе облякла вместо свилена, пак личеше колко е измършавяла, на вейка станала... Ох леле...

Надигна се в постелята, подпряна на плачещи от слабост ръце, и вдървено седна. Завивките бяха сритани в усукана топка, възглавницата - влажна. Мокри бяха и страните ѝ, когато разтърка с шепи лице.

Зора погледна към мъжа си.

Той продължаваше да е в безвременен транс, люспите по тялото му приличаха на мъртъв камък, не светеха с прекрасна мека светлина. Безжизнени изглеждаха и очите му, и застинали като на статуя бяха силните му криле.

Той спеше - непостижимо дълбоко, ужасяващо. Иначе би умрял от мъка. Зора едва го склони да изпадне в това състояние, което все пак не бе смърт. За разлика от него, тя вярваше, че дъщеря им ще се намери.

Жената отпусна боси крака върху почти вледенените плочи на почивалнята. Студът я опари, качи се на неприятни тръпки по кожата до врата. Зора вдигна настръхнали рамене и бърже се пресегна за наметалото си, сетне побърза да нахлузи ботушите от същата материя.

От старата кожа на съпруга си.

Само нейната топлина я убеждаваше, че нейде в сърцето му се таи искрицата живот. Не би понесла да загуби и него - нима Господ можеше да бъде толкова коравосърдечен!

Чрез тази чудна дреха тя поддържаше някаква странна връзка с мъжа си - четвъртитите люспи я пазеха от студ, страх и болка, вдъхваха ѝ кураж да продължи да вярва, молеха я: „Намери я, намери я“... и страдаха в очакване заедно с нея.

Дори побеляха ведно с косите ѝ.

Тя се ядосваше за това, че се е прошарила. Миеше главата си с различни отвари, които пущаха чер шар* - не можеше да понесе, че щом момичето им се върне, ще я видят състарена от печал, дори да се скрие в най-сумрачната кула на зертона, където да не ѝ личат толкоз бръчките от плач и от мръщене зарад болката в душата.

Докосна сребърния медальон, туптящ на гърдите ѝ. В него имаше малко от кръвта на мъжа ѝ.

„Може да ти потрябва - бе ѝ рекъл той. - Ти сама ще разбереш кога, Мила Приятелко. Прости ми, че толкоз само ти оставям от мен...“

Зора притисна лице към студеното му тяло и притвори очи.

Ала този път не проплака.

Уморила се беше и от това.

Само веднъж досега бе използвала няколко капки от горещата течност в медальона.

Спаси едно хлапенце, ухапано от бясно куче, едва пролазило момченце. Злати се казваше. После, когато отново се качи в Горната Земя човешка, научи, че голям юнак бил станал... и юначно загинал. Поплака на гроба му, сещайки се за палавата си синеока и бързокрила щерка. Ооох, дечицааа, само за смърт и загуби ли ви раждаме, милиии!..

Беше предпоследния път, когато си позволи да направи нещо в Горната Земя.

А първия път, когато съвсем се намеси в чужди работи беше... кога? Комай през Голямата страшна война, която водеха тогава човешките царства. Случи се да зашлеви един невръстен пакостник, който мъчеше бездомно куцо кутренце.

След това дълго мисли и премисля, редно ли е да се бърка в изоставения от нея свят. Там нещата вървяха все по-неразбираемо, дори речта на народа ѝ се променяше до неузнаваемост, хората приказваха все повече славянски думи, а сетне - и чуждоземските слова на поробители и изедници. Не ѝ харесваше да се връща, но Горната Земя бе ѝ отнела милото чедо и тя я търсеше като грешен дявол - бяла, висока, самотна и мълчалива... Навярно родният ѝ свят си отмъщаваше за измяната... както навремето я осъди татко заради ромейската вяра. Нима е само ромейска тази вяра, която повелява на хората да се обичат, да бъдат добри и жалостливи?!...

Горната Земя ѝ бе чужда. Говорът там ѝ беше чужд. Чуждо и враждебно, отнело ѝ детето. Тя обикаляше всеки път, щом се събудеше от унеса, подобен на този на съпруга ѝ - веднъж на няколко години.

Горе пък минаваха много повече лета.

Ала нищо не се чуваше за дъщеря ѝ. Никой не пееше песни за Верена-змеица, не прославяше хубостта ѝ, не копнееше за любовта ѝ...

За сметка на това говореха за нея - за Бялата Жена*.

Веднъж беше капнала от умора и отчаяние. Притури се на една закъсняла каруца, скрибуцаща в калта на нощния път. Човекът я усети, ала не посмя ни да се извърне, ни да я заговори. Добре поне, че не опита да прави заклинания или да се кръсти за отпъждане на нечиста сила. Сигурно би ревнала с глас, ако го беше сторил.

На влизане в селото той отби и уж случайно спря. Престори се, че оглежда жегъла* на воловете и остави стомна мътеница и торба с пита вкоравял хляб. Зора му сипа шепа въглени в колата.

Надяваше се, че орачът не ще ги изхвърли, преди да се прибере вкъщи. А там те щяха да станат на звънки жълтици. Не си даде някакво обяснение за постъпката си. Може би човекът бе оставил хляба - съвършено ненужен ѝ впрочем - не толкова от благо сърце, колкото от страх. Просто го направи и толкоз.

Така и не реши бива ли да се меси в съдбините на Горната Земя или не. Стараеше се да се сдържа, а после... после просто се умори. Само обикаляше като по навик, слушаше раздумки по седенките, разговори на овчарите (кучетата им никога не я лаеха - усещаха връз нея змейската кожа и си траеха ни лук яли, ни лук мирисали) и приказки на друмници.

И нищо.

С отчаяние и обезверяване подкопаваше времето твърдината на майчината надежда и навярно щеше да дойде онзи ден, когато просто ще легне до мъжа си, змеят, ще го прегърне и ще си пожелае да не се събуди никога, никога, дори за Страшния съд... ако настъпеше подобно нещо изобщо.

Верена, Верена, мило чедо сладкогласо, къде си, слънце мое ясно, мама да зарадваш, да зарадваш и баща си, който от година на година все по-мъртъв става! Да те видя, мило, само веднъж жива и здрава да те прегърна!...

Зора дрезгаво изхлипа и стисна до болка юмруци. Не бива канска щерка да плаче! Тя е тази, която разплаква!

Жената вдиша дълбоко и бавно изпусна въздуха няколко пъти.

Погали спящия змей и излезе от почивалнята.

Заизкачва стръмни стълбища, виещи се в сърцевината на тънки кули, докато не стигна запъхтяна и с ударено коляно - спъна се в изронено стъпало - до тясна àула* при върха на дъръстъра* на зертона.

Надникна в прозорците-бойници, като бездумно галеше с пръст тежка дървена рамка с опънато платно.

Всеки път гледката навън я караше да изпитва смесени чувства.

Бяло, черно и сиво с безброй тънки оттенъци, нещо, което ѝ се искаше да нарисува, ала я спираше мъртвината на тези земи. Хълмовете и планините отвън приличаха на прах по летен коларски път, в който са капнали капки на внезапно секнал дъжд. Имаха болнавия вид на нечие лице, изядено от лоша шарка.

И тези страшни звезди, звезди, звезди...

Знаеше, че отвъд зертона цари студ и няма въздух. Никога преди не би могла да си представи, как е възможно подобно нещо.

Зора премести големи черни очи към единствената прекрасна гледка във вечно нощното тукашно небе, нощно дори когато безпощадно слънце жареше пустинята - кръглата Горна Земя на човеците.

От друга бойница родният ѝ свят се виждаше голям, шарен и още по-красив. Тя често надзърташе оттам, за да погледа бащините си земи, над които плуваха бели къделки облачета или светеха селца и големите крепости на избягалата напред във времето нейна родина.

Ала Зора знаеше как по-отблизо тази свидна хубост се разпада на отделни късове и между тях личат грозни бунища. Бунища, които цапат ръце, и такива, които мърсят душата.

Тя се заслуша.

От вълшебното кълбо през мислепространството се донасяше неясен човешки хор. Човеците ставаха все повече и повече, преливаха от своя свят като превтасало тесто. Преди двадесет и седем лета бяха дошли и тук. Стражите пропъдиха най-досадните, без да потревожат спящите си господари.

Зора напипа лъка. Още не бе се показало върху лика на Горната Земя мястото на българските къщи, ала тя знаеше, че много хвърлеи има дотам, и това, което беше намислила, следваше да се стори сега.

Жената опъна лъка за проба. Хубав лък. Подарък от милия, така и неразбрал своята любимка, татко. Владетелят Омуртаг.

Човек умира и друг се ражда и нека идещите после помнят предишните.

Тя помнеше. И отдавна не се сърдеше не само защото с това не почиташе паметта им. И не само заради туй, че бяха отлетяли повече от хиляда и сто години.

Зора извади от колчана стрела с магически руни. Потърка острието с пръсти, за да го съживи. То засвети леко.

Незримата самодивска тетива звънна в килията.

Стрелата вече летеше. Подир три дни тя щеше да блесне в нощното българско небе. Отдавна Зора бе научила, че падащите звезди не са същински звезди, ами изгарящи от стремителния си бяг камъчета, които плуваха в пустоша на Всемира. Навярно те бяха останалите парченца от Голямото Зидане на Светове.

Стрелата, изработена от кубачията Кобиар преди дванадесет века, щеше да стане и тя като падаща звезда. Мъничко по-ярка, мъничко по-инаква, ала все пак - обикновена наглед.

Ала Верена, нейното момиченце, то щеше да почувства, че ярката драскотинка в небето е нещо друго. Може би не веднага, ала смътно щеше да се досети, че тъй мама я вика, помни и обича...

...Защо не опита пак?

Жената се обърна и почисти прахта от дървената кутия със зографски принадлежности. Поколеба се и постави ново платно. Дълго и старателно разтърка боите. Взе четка. И започна да рисува.

Такъв бе нейният начин да Пътува в Другите земи.

Тя работи дълго и без да бърза, но и без да спира. Щрих подир щрих, тон след тон, сянка до сянка - багрите лягаха в такт със сърцето ѝ, подчинени на ритъма, с който Зора равно поемаше хладния сух въздух.

Щом завърши картината, жената я огледа, посмръщи се малко и остави четката.

Избърса ръце. Поразмисли над нещо и пристъпи кам платното.

В следващия миг вече я нямаше в килията.

А върху картината една малка бяла фигурка се отдалечаваше на все по-заден план към нарисувания хоризонт. Заедно с това цветовете избледняваха като багри на слънчев залез, и когато жената се смали до точка, платното стана чисто и бяло, каквото беше преди.

По него радостно и делово пробяга първият паяк.

 

* * *

 

Не, малката кучка нямаше да му избяга!

И на по-опърничави бе попадал, че и бързокраки като спринтьорки, но никоя досега не му се беше изплъзвала. На него ли!? Та той взема стоте метра за десет секунди и четири стотни, а на изтласкване е вдигал над сто и шейсет килограма! Нито една!

Пачавра с пачавра! Никоя не ми е избягала!...

Нито толкова му бе вдигала кръвното.

Ах ти, курвенце непоръбено, мръсница с мръсница. Ще хапе, а? Ще хапнеш ти, сладурче, пълна програма ще гризнеш, от най-хард изпълнения ще получиш! Па и на видео ще те снимам, за спомен! Щото после на нищо няма да приличаш, боклук такъв. След няколко дни хич няма да ловиш окото, това густо ще ти е за последно, че и на мухльото ти трябваше да му направим весело... Още не е късно, ще го сбараме - да те погледа, пък и сама ще се стараеш, за да не му се поразкършим малко. Ух!...

Той засили темпото подир обезумялото девойче в бели парцали, доскоро били рокля. Отличен ориентир в безлунния мрак. Но... странно. Тя продължаваше да тича с невероятна скорост, а той, якият, дето не пиеше, не пушеше, редовно вдигаше щанги и правеше десет километра крос, той все още ѝ дишаше прахта. Хем е боса, пичката засукана, а просека в тръните оставя...

Младежът свирепо задиша и заскърца със зъби. Леле като ми паднеееш!...

...Обаче тая с какво ли беше пернала на дансинга Кръстьо Ъперкъта? Чак му изби моста, а той беше потрошил сума ти пара за златни зъби. Обаче той, Кръстака, е мухъл. Почива си на стари лаври, не тренира. Дърво. Дроб. Пада му се...

Изведнъж пътеката свърши. Подметките му заскърцаха по камънак, ръцете се вкопчиха в магарешките бодили и той едва смогна да спре. Залюля се на края на склона, изви тяло и съумя да запази равновесие.

Долу в скалите се разбиваха морски вълни и солен хладен вятър блъскаше лицето. Преследвачът зяпна настрани и се втренчи надолу. Ослуша се. Ни вопъл, ни стон. Само далеч отзад топуркаха приятелите му и пъхтяха като прасета. Мухъли!

...Нима е скочила?

Бая се е била уплашила пиклата... Въпреки че... да, в очите ѝ имаше ужас, но най-вече - стъписване и... обида. Хм... Не, не може да е скочила. Не ѝ личеше да се е панирала до такава степен. Пък и какво толкова - нямаше да я трепят я... ако се беше държала прилично и послушно. Че и някой друг лев би могла да припечели. Нищо чудно да ѝ хареса...

Младокът се смръщи от издраните си длани и кресна назад:

- Разпръснете се встрани, къта се някъде! - а след това излая към прибоя: - Ей, муцка, идвам!!!

Заслиза бързо, но внимателно надолу по скалите. Стръмничко. Тая като нищо се е пребила. Изпита хладен гняв и презрение към тъпачката. Ако се търкаля долу, лично ще ѝ доразбие главата, след като я оправи на място. То се видя, че ще е похарчено момето. Майната ѝ, идиотка с идиоттт...ъгрррр...

Момичето неочаквано бе изникнало пред него - бяла и висока... май доста по-висока, отколкото му се видя одеве в дискотеката... А стига бе, кога е побеляла косата ѝ...

Насилникът се усети, че пред него не стои жертвата му, чак когато жената - блед призрак на фона на мрака, в който се криеше и ръмжеше морето - го сграбчи със стоманена ръка за гушата.

Той безсилно дращеше и риташе с крака във въздуха, докато очи от черен пламък пронизаха мозъка му, обърнаха го наопаки и изтърсиха сякаш брашнян чувал. Най-страшното бе, че не съумяваше да гъкне. Не смогваше да се учуди как така неговите осемдесет и пет килограма се развяват унизително като простряно пране. И кого - него! - юначагата, който не пиеше, не пушеше, никога не се бе цапал с дрога, пред когото мадамите се стелеха като копринени чаршафи, защото поддържаше форма, вдигаше щанги, играеше кик-бокс и... Нищо не успяваше да помисли или да предприеме.

Освен да изпитва ужас. Бездънен ужас.

Кошмар.

Жената гнусливо промълви:

- Букар!

И той видя в другата ѝ ръка сабя. Безформеният страх придоби очертания, когато тя го подхвърли нагоре, сякаш бе парцален, и в краткия миг, докато внезапно преобразилото се в зряла жена девойче замахваше оръжието, насилникът разбра, че тази сабя нямаше да убие само тялото му, но щеше да погуби безвъзвратно душата му, да я изтрие от Всемира.

Завинаги.

И хлад прониза шията и той понечи да извика, но нямаше дробове, които да изкарат през гърлото отчаян вой, отсечената глава видя, че светът се запремята, зърна собственото си, политащо в бездната тяло и всичко се разби и разпадна с ням писък, слял се с тъма без край...

Трупът падна върху мокрите скали, спука се като кървавослузест мехур, разпадна се на нищожни пихтиести части, сякаш медуза. Главата стремително остаря още във въздуха и в морето цопна разпадащ се в гнил прах череп...

Зора прибра сабята в ножницата на гърба си, заслуша се за миг в крясъците на другите злосторници. Нямаше време за тях.

Тя простря напред ръце и тръгна подир обезумялото си дете, тръгна по втвърдяващите се под нозете ѝ вълни като през дюни, прескачайки гребените пяна. Побягна, втурна се напред и засвири толкова пронизително, че човешко ухо не можеше да чуе:

Верена, чедо ми обичано, тук съм, ида!

И делфините, които бяха наоколо, се втурнаха да помогнат.

Защото те обичаха да помагат на всеки, който има нужда.

 

* * * * *

Послеслов от Николай Светлев

 

ЗА  АВТОРА,  ЗА  ЗМЕЙОВЕТЕ  И  ТЯХНАТА  КОЖА

 

Обикновено подобни писания в края на току-що прочетена книга винаги са ми приличали като некролог за автора - или добро, или нищо.

При Николай Теллалов обаче този подход е неприложим, защото той е с доста нестандартна и дори чепата творческа физиономия.

Имах щастието да го открия като самороден бисер в мътилката на шантавото ни време в края на 1997 или началото на 1998 година. В интерес на точността, по-скоро Николай сам ми се обади, след като бе прочел една от моите авторски книги, и ми предложи за мнение свой ръкопис, който сега е известен сред почитателите на фантастиката под култовото вече заглавие „Да пробудиш драконче...“.

Четях и не вярвах на очите си. Невероятни картини, буйна фантазия, неочаквани обрати във фабулата се смесваха с тривиални и шаблонни имитации, повторения и неясности. Преди да извадя голямата редакторска брадва, три пъти прочетох ръкописа и главата ми бе станала на шиник. И след това започна взаимното ни мъчение с автора. Аз му предлагах къде да се самоокастри - той се съпротивляваше зверски, поради неистовата си любов към словото, но в крайна сметка се получи продукт, удовлетворяващ и него като автор, и мен като издател и редактор.

И слава Богу - сега тази книга е в челната десетка на българската фантастика за последното десетилетие на ХХ век според анкетата-класация на списанието на българския фендъм „Тера фантастика“.

Продължението на „Дракончето“, което сега е във вашите ръце благодарение на издателство „Квазар“ и носи сакралното име „Царска заръка“, нека не радва прибързано монархистите у нас. Тъй като предполагам, че за да стигнете до послеслова, вече сте прочели книгата, аз няма да й правя литературен разбор или преразказ. Само искам да подчертая, че Теллалов е израснал невероятно във вътрешното си усещане към словото и при редакторската работа над текста нямахме особени баталии. Смесването на реалността с приказното, възможността за преобръщане на историята в немислими и алтернативни варианти, задъханото на места до лудост действие - всичко това подсказва необузданата дарба на Николай не само да изразява това, което кипи в него, но и да омагьоса читателите си.

А тя е българска тази дарба, иде от прадълбините на нашата история, от величавите фигури на канове и колобри, царе и отшелници, езически шамани и христови мъченици.

И змейовете!!!

Каква по-абсурдна, възвишена, но и трагична мечта за Горната и Долната земя, за полета на човешкия дух достигащ висините на свръхестественото - мисля, че тук Николай Теллалов има принос не само в полето на фантастиката, но и в цялостната ни литература. Защото у него прозира блянът да бъде благороден Симеонов багатур в змейовата кожа на настъпващото и неизповедимо Трето хилядолетие. Това добре проличава особено в ръкописа на третата му книга „Пълноземие“, която дай Боже скоро също да види бял свят, както и в последния роман от тази драконова сага „Слънце недосегаемо“.

Аз съм дотук с четките по негов адрес, нека сега кажа няколко думи за житейската му биография. Често са питали него, пък и мен, дали този Николай Теллалов не е от онази известна номенклатурна фамилия от близкото ни минало.

Не! Не е от нея. Всичко си е постигнал сам, дори това, че и на него му идва много нагорно с насъщния. Николай Христов Теллалов е роден през 1967 година в София, но по-голямата част от детските и юношеските си години е изживял в Русия и Украйна, там е завършил и средното си образование, бил е известно време и в ГДР и се завръща в България, за да отбие военната си служба. После - през 1987 г. е приет във ВХТИ, който така и не завършва поради избухването на демокрацията и последвалите посткомунистически дивотии. А след това е работил какво ли не - лаборант, шлосер, сценичен работник в театър, уличен книготърговец, пощальон, хлебар - все благородни литературни дейности.

Но за мен по-важното е, че през цялото време той не спира да пише, а и да чете, да се самоусъвършенства и доразвива. Смело мога да твърдя, че той има такава обща и житейска култура, каквато хора с докторати и с по няколко дипломи, могат само да сънуват. Затова освен възхищение с книгите си той нерядко буди у околните и други, не толкова лицеприятни чувства.

Но това, което Господ е дал на човека, дори сам Господ не може да му го отнеме...

И така, завършвам с едно пожелание към автора:

- Николай, змей си, не спирай!

 

Николай СВЕТЛЕВ

 

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

* "The Summer of Katya" - роман на Треванян, неиздаден на български към 1998 г.

* „Оставете човека...“ - песен на Велислав Тумангелов.

* откъс от „Остана ми спомен“, Асен Разцветников (1897 - 1951).

* тай-чи-чуан - китайска гимнастика, основа за множество китайски бойни изкуства.

* имник - главен надзорник в конюшните.

* сопачии - въоръжена със сопи градска стража за опазване на реда.

* саракт - граница, охраняем път, област; войска, държава.

* онгъл - център на територия, столица.

* крагуй - ловен сокол.

* шар - боя, багра.

* Високата Бяла Жена - неизяснено митологично същество от старите български предания, описва се еднообразно в цяла България; нищо не прави, освен с появите си да плаши хората; била видяна за последен път около 1940-1942 г. в село Теплен, Неврокопско (Гоце Делчев), където зашлевила шамар на едно хлапе...

* жегъл - част от ярeм.

* аул - буквално: „къща зад висока ограда“

* дъръстъл - твърдина на крепост, цитадела