картинки
ангели пазители

Wojteh Suidmak - Eternal Love

Агели пазители

АНГЕЛИ ПАЗИТЕЛИ

откъси от романа,

предстоящо публикуване

от издателство „Аргус“

 

 

 

--------------------------------------------------------------------------------------------

#: Тя

 

Беше станала призори и отново рисуваше. Портрета, разбира се, какво друго. Най-сетне можеше уверено да изпише сивите хлътнали очи и тънките устни, които преди й се губеха. Губеха се дори като усещане, но ето че тази нощ тя успя да запази достатъчно спомени от съня си - поредния Сън! - и се осмели да нанесе последните щрихи. Успя също така да поправи овала на лицето, то стана малко по-тясно. Хареса й как се получи брадичката - силна мъжка челюст, която да не напомня за орехотрошачка или горила, но и да не е безволева или безполова. Остана доволна. Насити нарисуваното лице с акварелни бои, наля го с естествени цветове. Отне й времето почти до обяд.

Изненада се, че часовете са отлетели като минути. Разсеяно избърса длани в работните си дънки, покорно поели какви ли не бои досега. Само ниско по крачолите още личеше какви са били на цвят някога.

Трепна, когато отсечено и късо изчурулика звънецът на входната врата. Звукът се задави и се чу щракането на бравата, дрънчене на ключове, тупкане от стъпки, скърцане на паркет, шумолене от шушляково яке, въздишка. Съквартирантката.

Която първо отиде до кухнята - съдейки по шума, оставяше продукти в хладилника. Винаги пазарува. Браво на нея.

Стъпките се приближиха. Жената в стаята издуха кичур коса от лицето си.

На вратата тихичко се почука.

Художничката скри брадичка под яката на широкия размъкнат пуловер, другата й работна дреха за през студения сезон, също неопределено обагрена след експериментите по освежаването й. Вдигна ръце, за да се плъзнат широките ръкави над лактите. За миг се втренчи в бялата си кожа, ожулените кокалчета и оплесканите със засъхнало лепило нокти. Лепилото бе от новите й кукли. Да, все същите кукли. С удоволствие работи над тях почти целия вчерашен ден. После не свари да остърже лепилото от ноктите си, направо хукна за купона, понеже беше обещала, че ще отиде.

Съквартирантката отново задраска по вратата, този път още по-дискретно. Кукларката хитро се усмихна. Можеше направо да подуши изгарящото приятелката й любопитство.

- Влез.

Вратата се открехна и симпатичната муцунка на съквартирантката надникна вътре. Очите й блестяха. Погледът обходи стаята, спря се върху леглото. Разочарование. Вратата се отвори по-решително, младата жена се бе убедила, че е излишно да стъпва на пръсти.

- Сама ли си?

- Здрасти. А ти какво очакваше? - художничката стрелна приятелката си през рамо и пак се извърна към портрета, хапейки яката на пуловера. Ръцете си кръстоса на гърдите.

- Нарочно се забавих - изтъкна съквартирантката. Без грим лицето й изглеждаше по-мило, въпреки сенките от недоспиване под очите. - Е, какво стана?

- В смисъл?

- Нали те изпрати?

- Да.

- И качи ли се?

- Да.

- Аха! Как беше?

- Не мен трябва да питаш. Помогна ми да кача сака с материалите.

- И само толкова? - жално нацупи устнички приятелката.

- Казах му „лека нощ“.

- Не се ли опита поне...

- Казах му: „може би някой друг път“.

Съквартирантката се разстрои:

- Ти си капризна мърла... Стори ми се, че го хареса! Той поне... Я! Довършила си портрета?

Приятелката седна на леглото и подпря брадичка с пръсти. Маникюрът й беше безупречен. Почти. Заразглежда внимателно картината.

„Наистина е завършен“, учуди се художничката. Най-после... Към задоволството й се примеси обичайната и позната тъга от нещо вече приключило. Когато една работа е свършена, с нея се разделяш. Уви. Даже и да тикнеш творбата си в гардероба - при другите платна и навити на руло картони, при старите кукли и макети на декори, - още едно дело си е отишло. Напуснало те е.

Нищо. Ще има нови. Удоволствието да твориш, оформяш и променяш. И съжалението да изхвърляш несполучливите варианти... заради което и те отсядаха в кашони и сандъци.

- Бива - одобри накрая съквартирантката. Художничката не откъсваше очи от портрета. Кимна благодарно. Приятелката не хвалеше, нито критикуваше напразно. - Само че...

Художничката се наежи вътрешно. Съквартирантката се изправи и се приближи. Допря буза до рамото й.

- Хубав мъж. Мъж отвсякъде. Само че така както си ги рисуваш идеалните принцове, защо отпращаш реалните?...

- Не са принцове.

- И свинари да са. Този тук надали ще те стопли наяве... Така и ще си останеш - с кукли, картини... и сънища. - Приятелката въздъхна. - Ето, намерих това в пощата. За теб. Къде е този град - Манастирище? Някъде на майната си?

- Уха! - Художничката се завъртя и грабна писмото, полюбува му се минутка и чак тогава скъса плика. Пробяга с поглед по изписания на ръка лист. И грейна. - Стана! Стана! - провикна се високо.

Съквартирантката се усмихна.

- Това да не е...

- Аха! Най-после ще правя това, за което съм учила!

- Кукломайстор в дълбоко провинциален куклен театър? Блестяща кариера... Дай да видя. Опа... Тук пише, че театърът тепърва се основава... Какво толкова се радваш?

- Защото ще е МОЙ театър. Няма значение къде се намира. И още по-добре, че е съвсем нов-новеничък. Мисля... да си събирам багажа!

Съквартирантката я погледна стреснато.

- Ти не си с всичкия си... Чакай малко, защо първо не отидеш да видиш на място какво е положението! Вечно хукваш презглава нанякъде! А после - нищо... Не, знаеш ли какво? АЗ ще дойда с теб. Дори ще те закарам с колата на брат ми.

- О, няма нужда...

- Знам от какво има нужда! Хем и аз ще се поразсея. И ще те наглеждам да не се натресеш в някоя глупост. Или да не тръгнеш пак да изпускаш питомното, ако късметът е решил да се ухили широко този път... Че ти си една... „Лека нощ“ му пожелала! Да го беше оправила, пък после го изритвай навън, ако не струва!... Ей! Какво ти е?!

Художничката, бяла като платно, търсеше пипнешком къде да седне. Приятелката й я придържаше за раменете.

- Няма нищо... призля ми изведнъж... ето, оправям се.

Съквартирантката втренчено я гледаше. Обади се със свадлив гласец:

- Ти яла ли си нещо от снощи, ма? Тц? Идвай веднага в кухнята! Не, стой тук. Сега ще ти донеса нещо. И няма да те оставя, докато не изядеш всичко! Ясно ли е?

През насълзените си очи художничката виждаше портрета. Лицето на нарисувания познат непознат сякаш бе изкривено от болка. И може би му липсваше кървяща драскотина на челото...

 

 

--------------------------------------------------------------------------------------------

#: Той

 

- Хм. И кому е нужен звездолет, който е... под две педи дълъг?

- А аз ви казвам, че може би истинските звездолети нямат нужда да бъдат по-големи от това, което държите в ръцете си.

- И какво би могъл да пренесе толкова дребен космически кораб? И защо трябва да е дребен?

- За по-ефективно ускоряване до светлинна скорост, както и за по-лесно спиране накрая. С увеличаване на скоростта според теорията на относителността релативистката му маса ще нараства, а значи ще се нуждае от прекалено много гориво.

- Смятате ли, че бъдещето принадлежи на апарати, които ще се мъчат да се ускоряват като ракети? Не биха ли скачали през подпространството? Поне така мислят колегите ви.

- За съжаление не разбирам от подпространства. Теорията на междузвездните полети като математика е разработена през петдесетте и шейсетте години на миналия век. Аз съм доста консервативен фантаст, стига това да не ви прозвучи парадоксално. А и повече ме интересува мисленият експеримент, в който важна роля играе свиването на времето за екипажа на звездолета.

- Вие не сте се отказали от писането, познах ли? - усмихна се мъжът разбиращо.

Очите на стареца заблестяха.

- Хората могат да се откажат от пушенето, алкохола... човек е в състояние да се избави от много други пороци, удоволствия и радости... Ала творчеството - то трябва да се откаже от теб... - последните думи бяха прошепнати.

Гостенинът се пресегна и чукна чашата на домакина със своята.

- Продължете - помоли тихо.

Писателят кимна благодарно.

- Малките размери на полезния товар в един звездолет обаче може да не са продиктувани от съображенията за разумен разход на гориво. Възможен е и друг принцип на движение в пространството. Едни чужди цивилизации, за които ще стане дума, твърде вероятно са усвоили технологии, каквито не сме в състояние да си въобразим. Нали знаете, че всеки обект може да се разглежда и като вълна, вълновата теория на веществото според дьо Бройл. Става дума за универсални физически константи и зависимости. Струва ми се, че един сравнително дребен обект, черпейки енергия от вакуума, би могъл да използва вълновите качества на материала, от който е конструиран, и да се движи като вълна - отново с много висока, почти светлинна скорост. Колкото е по-голям и масивен корабът, толкова по-трудно постижимо ще е това. В идеалния случай звездолетът би трябвало да бъде микроскопичен, но тогава, наистина, какво би могъл да побере в себе си?

- Изследователски микрокомпютър?

- Да речем... Не сте чели романите на Иван Ефремов? „Мъглявината Андромеда“, „Часът на Бика“?

- Не.

- Наистина жалко. Аз смятам този писател за свой духовен наставник... И така. В книгите си Ефремов развива идеята за справедливо и доста пълноценно общество, което обаче е доста статично от наша гледна точка. Персонажите му също доста се обезличават на фона на обществения строй... но не за това исках да говоря. Основната му мечта, бих се изразил, е съдружество на космически цивилизации, наречено Великия пръстен. Извънземните му са повече или по-малко хуманоидни, което с течение на времето все повече и повече ме смущаваше. Имах проекти един вид задочно да му опонирам, че формите на живот могат да бъдат много по-разнообразни. Както и това, че галактическите раси може и да не споделят достатъчно общи ценности, за да образуват Велик пръстен. С голямо увлечение се впуснах да разработя алтернатива на постулатите на Ефремов, но пак някак си в рамките на парадигмата му...

Уви, не се получаваше да остана верен на духа на твореца, когото смятах за свой духовен учител. Логически изградената картина силно се различаваше от ефремовската вселена, дори ако спазех такива аксиоми като непреодолимия таван на скоростта за материалните обекти. Е, стигнах по-късно и до допускането, че мигновеното прекосяване на големи разстояния все пак е възможно. Но, както вече казах, понеже не си представям такава технология достатъчно ясно, реших да не мисля в тази насока. Приех просто, че МОЖЕ БИ има някакви тунели в пространството-време, които може би се получават край обекти, наречени черни дупки...

- Знам за тях, продължете, моля.

- Транспортна мрежа от „подпространствени“ тунели обаче може да съществува само „легално“, тоест със съгласието на контактуващите цивилизации, които стабилизират своята страна на един „тунел“. Но когато стане дума за някакви действия, по които между космическите раси няма консенсус - тогава какво? Остават добрите стари субсветлинни звездолети като инструмент за солови акции на тази или онази цивилизация.

- Имате предвид дори явления като... война?

- Не толкова грубо и пряко. Конфликт на интереси, на светогледи. Естествено, никой не налага своите ценности на никого, но все някъде противоречивите стремежи на извънземните цивилизации се пресичат и сблъскват. Какво би могло да предизвика конфликти? Територия? Надали. Експоненциалната експанзия по мое дълбоко убеждение е характерна за детството на всяка цивилизация. Даже в съвременния свят държавите вече не се стремят да колонизират чужди територии. Но не се отказват от самопровъзгласено право да налагат свое влияние. На примитивно ниво това се изразява в експлоатация на ресурси, с известна степен на взаимна изгода, тъй като е по-печелившо и не изисква баснословни вложения. Но проблем ли са за космическите раси ресурсите? Отново съмнително. С технологии за рециклиране и дълговечни термоядрени реактори, каквито са естествените обекти звездите... ресурсите са достатъчни, ако е постигнат баланс във възпроизводството и смъртта.

- А може и сами да си палят малки звезди - вметна мъжът. - Чел съм, че джуджета с малка маса излъчват стабилно много по-дълго време от големите и ярките.

- Точно така. Радвам се, че ме разбирате. И така, с други думи, остава само „влиянието“. Но не върху партньорите от Великия пръстен, а по отношение на останалия космос. По-специално - по отношение на младите примитивни цивилизации като нашата или дори само върху явлението „живот“, независимо дали е на въглеродна белтъчна основа, или амонячна, бороводородна, силициева... Ето тук може би интересите и схващанията на по-напредналите раси се допират твърде остро.

- Казус бели.

- Но отново непряко! Наблюдавал съм как хората играят шах, карти, табла, а сегашните хлапета - на компютърни игри, но такива, които им дават поле на действие да се състезават помежду си. На шахматната дъска загиват пешки и офицери, конници и крепости, жертва се кралската гвардия - царицата... същинска война! Не по-малко свирепа и безпощадна от реалните. В нея даже не съществува шанс за фигурите да дезертират и да си спасят живота. Но участниците, забележете, не страдат физически от тази война.

- С други думи - вметна гостенинът, - галактическите цивилизации се преструват, че всичко между тях е тип-топ, а тайно си правят мръсно.

- Не точно - строго възрази писателят. - Не приписвайте на ксеносапиенсите антропоморфни черти и образ на мислене. Нещата стоят така единствено от позицията на нашия разум и ценности, но най-вероятно те изобщо не се „преструват“. Само най-схематично и опростено би могло да се приеме, че... добре, нека третираме ситуацията по вашия начин. Така или иначе, не сме способни да проумеем какви са истинските мотиви и правила на поведение, които не са човешки. И така...

Представете си сега такъв вариант на играта шах, в който няма цар, когото да матираш и да приключиш партията. Напротив, вкарваш нови и нови фигури според възможностите си да ги конструираш. Фигурите се бият помежду си, но не вредят пряко на играчите. Сраженията, естествено, остават на дъската. Приемаме, че опонентите са достатъчно възпитани и сдържани, така че при неблагоприятна ситуация да не се нахвърлят един срещу друг с юмруци. Но да спрем дотук с шахматната аналогия, за да не се подвеждаме по признаци, които са характерни само за модела, а не за обекта, който сме сравнили с шах...

И така, имаме Велик пръстен от могъщи цивилизации. Пръстенът се развива, възможно е да се намира на етап, в който бихме го окачествили най-общо като едно галактическо „Добро“. Не следва обаче да го разглеждаме и като „Зло“, освен може би някои конкретни действия, които биха ни вредили или биха ни облагодетелствали. Вътре в този Пръстен се оформят „кръгове“ от сходни по разбирания раси. Броят им не е важен, по различни въпроси може да се образуват множество различни кръгове. Но по въпроса за отношението към живота като феномен, към зараждащия се живот извън домените на членовете на Пръстена, предполагам, ще се излъчат три позиции, макар че може да са и повече. Искам да подчертая, че могъщи и развити цивилизации не значи съвършено мъдри и благоразположени.

Трите позиции, обединяващи съюзи на цивилизации, са както следва - първите смятат, че животът е нещо, за което трябва да се полагат грижи, еволюцията му да се насочва в посока, приета за правилна. Вторите са привърженици на „плевене“, тоест пак избират активна намеса. Но за разлика от първите, те не смятат за целесъобразно да лекуват „извратени“ форми на живот, предпочитат ампутация на сбъркания вид или клас живи същества от дадена биосфера. Също така може да причиняват гибелта на млади цивилизации в рамките на даден разумен вид, за да коригират погрешно според тях развитие. Тоест, първите залагат на гъвкав подход и съобразяване с вече утвърдения живот, като се стремят да оформят духа с оглед да получат нови партньори в Пръстена. Вторите са стандартизатори - ако формата не съответства на предпочитаните от тях калъпи, те я премахват. Нещо като религиозната или идеологическата нетолерантност, не мислите ли?... Така. И двата вида цивилизации страдат от това, че се опитват да възпроизведат системи, които да наподобяват самите тях - един път по съдържание, във втория случай - и по форма. Алтернативата на тяхната, близка по същество позиция, е схващането, че всеки живот има право да си еволюира самостоятелно, независимо до какво ще стигне на този или онзи етап. Тези трети играчи само ще наблюдават и ще се стремят да осуетяват намесата на първите и вторите. Фактически обаче изложих дотук само две стратегии, като едната от тях има два варианта. Действително третата сила може да се състои от раси „сеячи“, които садят живот навсякъде, без да ги е грижа какво ще порасне накрая. Може пък напротив, да са „унищожители“, които се стремят да разчистят галактиката от потенциални опоненти въобще, тоест враждебни са към ВСЯКАКЪВ чужд им живот. Но като се замислих, видях, че „сеячите“ и „унищожителите“ естествено се вливат в една от трите групи: Ваятели, Разрушители и Наблюдатели. Галактиката е арена на тяхната борба. Иначе нищо не им пречи да съществуват мирно извън „шахматната дъска“. С малко повече фриволност в примера с човешката история, бих си позволил спекулации от рода, че измирането на динозаврите, Потопът и потъването на Атлантида са резултати от диверсионни акции на Разрушителите. Възникването на човека като разумно същество, техническият напредък и научните прозрения пък са подпомогнати от ходовете на Ваятелите. А очевидните пропуски и застои при налични предпоставки за бързо развитие, като например дългото господство на същите динозаври или Средновековието, са резултат от контрамерките на Наблюдателите... Как ви се струва?

- Интересно. Като цяло ми прилича на вечната борба на боговете. Сещам се веднага за древногръцките легенди.

- Те може би са само митологично отражение на действителните събития, неизбежно докоснали се до човешкото съзнание и пречупени във формата, която ние с вас познаваме като митове.

Гостенинът подпря брадичка с юмруци. Кимна.

- Да, наистина звучи много стройно и обяснява при първо приближение много неща... А какви са „игралните фигури“ на опонентите от Великия пръстен? Как си представяте бойците им?

- Може да са наемници от млади раси. Само че този вариант в крайна сметка би противоречал на принципите и на трите галактически сили. Затова предполагам, че „пешките“ са изкуствено създадени същества, аналогични на роботи. Но - роботи, които никак не приличат на онова, което ние, хората, бихме си представили като роботи.

- Знаете ли - замислено каза мъжът, - чувствам се така, сякаш вече съм... преживял тази беседа. Странно... Не точно говоренето, а хипотезата ви като цяло. Предизвиква... копнеж.

- Погъделичкано е въображението ви, което сам сте избрали да ограничавате до насъщни или ясно видими задачи. Имате инженерен ум. Не сте склонен да фантазирате за непостижимото.

- Навярно сте прав... Може ли един въпрос? От инженерно-практично и дори, ако щете, от военно естество. Все пак станах офицер по призвание, напуснах армията заради конюнктурните неуредици... а и защото винаги съм виждал в нея не толкова инструмент за насилие и унищожение, колкото един вид булдозер, който в крайна сметка подготвя терена за изграждане на по-добри и по-съвършени неща. Ето, във войната, която помните и в която сте били ранен на бойно поле, Германия като армия и строй е била премазана, за да бъде възродена така, че да не застрашава съседите си и да не потиска самата себе си...

- Това е станало с решаващото участие на една друга армия и строй, доста идентични с нацистките. Трябваха ми десетилетия, за да го призная пред себе си. Американската армия пък също действа малко като хипотетичните Разрушители, тоест като пешките им, за да въвежда норми, удобни на нея самата.

- Удобни за държавата, която е пратила армията, позволете това уточнение. Да, безспорно. Затова армията не носи отговорност с каква цел я използват. Тя носи отговорност за начините, по които изпълнява задачите си. Но ако целта е „изгорена земя“, начините от тук нататък не могат да бъдат други, освен престъпни. Войската не е мозъкът, тя представлява юмруците на едно общество.

- Бих поспорил малко относно подробностите, но като цяло съм склонен да приема обобщението ви. По-живо обаче ме интересува въпросът, който искате да зададете.

- Пешките на галактическите раси. Роботите, които никак не приличат на онова, което хората си представят като робот. Какво имате предвид? Какви са според вас?

Писателят дълго мълча.

- Знаете ли, намирането на точни думи е много трудна задача. Често се налага вливане на ново вино в стари мехове, преосмисляне на съществуващи понятия. Удобно ми е да ползвам термини, изобретени от други, по-находчиви колеги по перо, дори и като временни названия, докато не изкова свои собствени. В един научно-фантастичен роман срещнах понятието „псиборг“. В книгата според мен то не беше много удачно използвано и разиграно. „Пси“ значи душа. Организъм-дух. „Б“-то, освен за благозвучие, на мен ми намеква за „робот“.

- Призраци?

- Не... а може би да. Робот, имитиращ човек, е железен човек. Малко вулгаризирам, простете. Ако приемем, че съществува субстанцията „душа“, която да е материална, но не от вещество или поле, а от нещо междинно... или направо непозната форма на материя... тогава как бихте нарекли нещото, което представлява „робот-душа“?

Гърлото на гостенина пресъхна. Не можеше да разбере какво го е развълнувало толкова.

 

 

 

--------------------------------------------------------------------------------------------

#: То

 

Никой друг не умееше да усеща смъртта по начина, по който я усещаха псисъзданията. За тях тя бе инцидент, не задължителен завършек на съществуването им. Но да се намират в близост до нечия загиваща душа, бе също толкова опасно, колкото би било това за космически кораб, оказал се в тясна орбита около колапсираща звезда.

Статистически псиборгите убийци рано или късно, но неизбежно превръщаха нищожната вероятност да не успеят да стабилизират и замразят микровселената в осъществено събитие. Тоест, те винаги рискуваха да станат жертва на собствената си агресия, повлечени от въртопа на небитието, отпушено от акта на убийството. За създателите на машините, заместващи души, тази възможност бе приемлива и те я смятаха за пренебрежима величина в евристичните си уравнения.

Ала, както се изясни за този конкретен псиборг, дори успешното убиване и избягването на имплозията-агония, както и поставянето на носителя под контрол - нищо от това не гарантираше, че нещата няма да се сринат буквално под енергийните пипала на фантомното изкуствено създание. Поради простата причина - неподходящ гостоприемник.

Съзнанието на този човек бе толкова объркано и опасно, колкото би била страшна безводна пустиня или дива джунгла за неподготвен и случайно попаднал в нея несретник.

Стазираните вътрешни противоречия бяха превърнати в напрежения в самата система. Завладяното съзнание се пукаше и трошеше, а през пукнатините надничаше бездната на нищото - състояние, където няма живот, няма функциониране, няма дори пустота, по-празна от междугалактическите пространства. Силовите пипала на псиборга засега удържаха колапса. Но изникна нов проблем.

Дезинтеграцията на препарираното съзнание, по някакъв непредвиден за програмираните инстинкти на псиборга-убиец начин, се отразяваше върху структурата му. Понеже не беше в състояние да анализира себе си, такава функция не бе включена за неговата серия, псиборг само отчиташе намаляване на някои свои иманентни възможности, без да успява да формулира последиците от тези ограничения.

Едно бе сигурно - час по-скоро трябваше да се прехвърли в друг носител. И комай нямаше да успее да закара наличния до населеното място. Затова се насочи към шосето и там осъществи ново прехвърляне, тласкайки ненужното му тяло срещу грубото превозно средство, за което прецени, че ще му е от полза - на мускулната сила на представителите на местната раса нямаше смисъл да се разчита прекомерно.

И щом се настани в следващия гостоприемник, псиборгът отчете, че владеенето на транспортен механизъм наистина дава голямо предимство за нуждите на издирването на противника. Отбеляза си като приоритет да избира жертвите си измежду шофьорите. В същото време си отбеляза и ограниченията, свързани с това.

Най-вече контролните органи по пътищата - транспортната полиция.

Добре, просто ще внимава да не им се набива на очи...

Сетне отново използва гръбнака в качеството му на пасивен приемник на псисигнали. Светкавично сортиране отдели търсения импулс, потъващ в общия шум на многото функциониращи микровселени. Псиборгът бързо установи посоката, от която идеше нужният му сигнал. После се плъзна по замразените и почти недеформирани от убийството личностни гънки по същия начин, по който навигаторът му използваше гравитационните полета, за да управлява междузвездната капсула.

В отговор на това носителят подкара автомобила в зададената посока. Според картата в най-кратки срокове псиборгът щеше да е достигнал до противника, за да го ликвидира и остави планетата без щит - и да осъществи Въздействието върху вредната форма на самоосъзнаване, избуяла като бурен-диворасляк в пределите на този свят. Друга раса трябваше да заеме мястото на хората и останалите видове, подобни на хората по извратеност. Псиборг не се интересуваше кои ще са те, не беше програмиран да го върши. Нещата щяха да се наредят от само себе си - той бе длъжен просто да отстрани пречките.

Когато автомобилът набра скорост по магистралата, псиборгът се зае да тества контурите си - налагаше се след кошмарната микровселена, върху която бе принуден да балансира съществен интервал от време.

сваляне
Николай Теллалов