Заглавие: Пълноземие
Автор: Николай Теллалов
Издател: Квазар
Ревю: "Пълноземие" е третата книга на Николай Теллалов, която продължава историята започната в "Да пробудиш драконче" и "Царска заръка". Трябва да призная, че отдавна бях чувал за поредицата, но чак след излизането на третата книга се престраших да си ги взема. Признавам, че не съжалих и за миг. Теллалов много умело е съчетал моменти от съвремнния живот, с научна фантастика и народни предания. Така забърканият коктейл се оказва много увлекателен.
Сюжет: Първата книга"Да пробудиш драконче" се развива в края на деветдесетте, при разходка в планината, младият Радослав събужда заспалата от десет века змейска щерка Верена и се влюбва в нея. Към края на книгата, обаче двамата са разделени и Радослав се отправя към митичната Долна земя, да търси любимата си.
В "Царска заръка" действието се развива няколко месеца по-късно. Този път героите са други. От Долната земя пристига пратеник, да търси Верена, а в същото време способностите на Змейската щерка са привлекли вниманието на тайните служби по целия свят.
В "Пълноземие", действието отново се връща към Радослав, който вместо в долната земя попада в паралелна вселена при това непред в бъдещето.
Плюсове:
+ историята е много добра и се развива с прилично темпо
+ героите са много земни и добре описани
+ в първите няколко глави, книгата прилича на доста добра военна фантастика
+ използването на жаргонни думи обогатява атмосферата
+ всяка следваща книга е близо два пъти по-голяма от предишната
Минуси:
- може би малко мудното деиствие в средната част, характерно и за трите книги
- неравномерно разделените екшън сцени - в първите две книги в края, а в "Пълноземие" в началото.
Заключение: Определено ги препоръчвам на всички почитатели на фантастиката. Но заради зрялоста, която лъха от книгите едва ли ще се харесат на закоравелите фентъзи маниаци. И все пак - опитайте, дайте шанс на българската литература
Берик
Оценка: 8/10 Берик
********************** http://shadowdance.hit.bg/Br9/Br9Reviews/Br9Reviews.htm
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Гласуването на Националния Клуб за Фентъзи и Хорър за Наградите на 2003 година.
Автор: Sparhawk
В първите си две сбирки през 2004 година, участниците в Националния Клуб за Фентъзи и Хорър гласуваха наградите за отиналата 2003 година. Това стана при много висок интерес и оспорвана битка в различните категории.
Преводач на Годината:
1 Любомир Николов 165
2 Валерий Русинов 60
3 Владимир Зарков 50
4 Николай Теллалов 45
5 Адриан Лазаровски 30
6 Елена Павлова 23
7 Александър Бурмов 20
8 д-р Юлиан Стойнов 6
9 Вера Паунова 3
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Интервю с Любомир Николов
- Считате ли, че българската митология е подходяща за фентъзи?
- Да. Пример за това е сборникът “Таласъмия” с разкази от един конкурс, проведен в Стара Загора. Разказът, спечелил I място - “Какавидата”, е нещо изумително, много красиво, чисто върху българска фолклорна основа и ако го почетете, ще видите, че е голямо постижение. Българската митология е много богата и дава възможности за чудесни произведения. Просто трябва да се бяга от утъпкания път на световното фентъзи, което авторката на разказа е направила. Като успешна работа в тази насока мога да посоча трилогията на Николай Теллалов. Той е много добър автор и единствено незнанието на широката публика и излишното популяризиране на преводната фантастична литература му пречи да постигне много голям успех у нас. Истината е, че читателите не знаят, че в момента имаме автори ако не по-добри, то поне на нивото на световните и донякъде имат предубеждение към нашите писатели. Друг е въпросът, че е спорно доколко нашата митология би могла да повлияе на чуждите читатели. В такива моменти винаги се сещам за “Дюн” на Франк Херберт. Ако от нея махнем ориенталската част, романът би загубил страшно много.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Автор: Bogdanov
Дата: 30-05-03 20:57
"Да пробудиш драконче" - сън и действителност в книгата на Николай Теллалов
Народният фолклор вярва, че в душите на тези влечуги живее миналото. Затова то може да бъде подчинено и променено, ако "пробудиш драконче". Рушителна и целебна е ролята на змията. Сякаш в неяснотата на архетипното човешко въображение - винаги стои един образ на змей или змеица. Или както любовно Николай Теллалов я нарича "Змейкиня".
Изключително модерно мислене, в което намират израз митологичното световъзприемане и съзнанието за коравосърдечна действителност!
"Да пробудиш драконче" се чете на един дъх, както на един дъх се изживява Внезапна любов!
В това произведение автора създава стихии. Съживява Огъня от Скалата, а Живата вода на сърцето потича във вените и променя човешките реалности. Верена- жената змеица е съчетание на Огъня и Водата. В това едновременно противопоставяне и равновесие, в което се съдържа "болестното" човешко състояние-любов, израства един образ - впечатляващ и магнетичен, необходим и жизнен, създавайки усещането за Преминаване в света на Подземното. Защото Там ще се случи това, което мечтае всяко човешко сърце - чудесното, приказното, невероятното желание да станеш господар на крилете си!
В живота дебнат хиляди опасности. Но най-опасно е да съживиш камък, или да вдигнеш камък. Скритото "под камък" или вграденото в скала носи послание. Нещо повече - носи срутване на равновесието и създаване на ново равновесие - такова, каквото е необходимо, за да израсте Душа, да се Отгледа Зрение!
Ето някои "змейски мъдрости", които човек не би разбрал, ако не срещне змеица:
"Все едно току-що бе сънувал Щастието... и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване... докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет."
"Ужас изпълни гръдния му кош, захапа сърцето и бясно го разтърси".
"Ако си дадеш труда да се поуспокоиш - сухо забеляза тя, ще смогна да не обръщам внимание какво става в мозъка ти. Та ти направо крещиш наум! Карай по-кротко, по-дисциплинирано".
Християнската интерпретация за змията е като персонификация на демоничното начало (Gubernatis, A. de. Цит. съч., 412-413), а тук виждам едно смайващо описание на змеица, която сякаш е родена в храм:
"Огънчето на "Мелника" се отразяваше в големите й очи като кандило в остъклена икона"
Допира до тази Верена е като баяние против уроки, но и като пречистване на кръвта. Тя е готова да убие., но е готова и да лекува. Животът без нея просто не би Продължил.
"Какво променя нещата, да вярваш в нещо, което и без това си съществува";
"Някой ден ще ми откъснеш крилете с това ти черногледство. Биваше ли така да ми удряш мечтата!"
Има ли някой, който не би казал тези думи за себе си. Или някой, който не ги е преживявал. Идването на Змията от Отвъдното предизвиква промяна в Погледа, защото зрящият отвъден образ тук на Земята е сляп за земното. Но, слава богу, Верена е змеица с двойнствен произход. Тя е мелез между човек и змей.
Интересна е градацията на образа. Асиметричната идея за въплъщение на Тази и Долната Земя - предизвиква усещане за двойна същност - наследница на фолклорните творби. Затова, като читател съотнасям произведението по скоро към корените на вълшебната приказка, отколкото към фантастиката, какъвто е неговият определител за жанр.
Самият автор сякаш е стъписан пред красотата и движенията на художествената си фантазия!:
"Този свят изяжда мечтателите"
"Една девойка с царска кръв трябва да може всичко - да се бие с оръжие, да тъче, да бродира, пере, да чете и пише, да язди, да..."
"... послушанието е първото нещо, което научава всяко момиче, особено царкините, които някой ден ще заповядват!"
"Мен няма да загубиш, докато не загубиш себе си"
Ако ви е интересно,
ще продължа!
А вие намерете "Да пробудиш драконче"...
Росица Ангелова
http://www.bukvite.com
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ИЗВАДКИ ОТ ТЕМАТА ВЪВ ФОРУМА НА КЛУБ "ФАНТАСТИКА" В DIR.BG
Тема: Короната на Мравките, на Н.Телаллов
(рецензия)
Автор: Poбин oт Лokcли (hell arise)
Публикувано: 31.12.2002 02:14
Още един труден за рецензиране разказ. Този път, по друга причина. Разказът безспорно е хубав. Интересен е, кара те да го запомниш. Целият въпрос е - колко е хубав. Дали е от онези хубави неща, които просто се четат, които те интригуват, завладяват, държат те в напрежение и когато стигнеш до последната точка си казваш - “Ееееее, браво!”, но… Но всички тези неща стават докато го четеш. А след това бавно и неумолимо потъват в морето на забравата. Или е от онези разкази, които искаш да ги четеш пак и пак, които те впечатляват силно и пожизнено, които променят възгледите ти или те карат да усещаш света по нов начин?
За мен това беше един много труден въпрос, докато четях Короната на Мравките. На няколко пъти решавах, че е едното, после решавах, че е другото. И до сега не знам на 100%, затова изложението ми няма да е точно критика на този разказ. Само някои споделени мисли, относно този въпрос - Колко точно е хубав този разказ.
Език и изразност:
Тази точка би следвало да е след сюжета. Но нарочно им разменям местата, тежката работа се върши по-добре откъм лекия край.
На пръв поглед, стила е добър. Дори бих казал, много добър. Има школовка, има точни и премерени фрази, не отегчава, не смущава с нещо. Не мога да му намеря какъвто и да е недостатък. Въпросът е, дали един “просто добър” стил е достатъчен. До накъде това е въпрос на вкус, на предпочитания. Въпреки това обаче, бих отбелязал, че някои типове изказност са по подходящи за дадени литературни форми от други. Не може един роман да се напише с един свръх експресивен и динамичен стил. Дължината на текста като че предполага и определено поведение на самия език. В случая с Короната на мравките, бих казал, че този плавен и еднообразен разказен стил е подходящ повече за повест или роман. Може би затова се е получило от замисъл за разказ - дълъг разказ. Езика е впримчил в един момент автора да опише и това, и онова, да разкаже как точно станало и другото… Не че това е непременно лошо, аз нямам нищо против големите обеми, но идеята е определено за разказ, не къс, но не и дълъг, още по малко - за къса повест. Затова и езика като че не пасва точно за този обем, което бих казал че си личи. Има няколко изключения от общото русло, например в самото начало. Там езика е много по активен, носи специфично усещане за нещата. Мога само да съжаля, че не е направено това и по нататък. Като успех бих отбелязал момента в който главния герой (и разказвача) изпада в състояние на съзерцание, в чийто контекст се случва цялата мравешка история (противно на някои мнения, смятам, че това не е сън, не е някакво магическо превръщане в мравка, не е нещо друго, просто една необоснована достатъчно фикция. Във фантастиката има такива необосновани фикции, те имат своя логика и критиките, че видите ли, това не било ясно как става, са меко казано глупашки. Това е все едно да питаме “Как така Воланд се озовал в Москва няколко години след Великата революция…” Това не е фентъзи, просто фикция, сама по себе си. Който не може да я приеме така, да чете тъпи криминалета)
История и сюжет:
Историята не е нова. След Мравките и Кошера на Хелстрьом, такова нещо едва ли може да блести с новаторство. Не казвам че Короната на мравките е заимствана от някъде, просто това не е нещо ново. Към основния замисъл бих прибавил и едно сходство с Робинзон Крузо. Почнал нашия, разбираш ли, от хвърлен на пясъка полу удавен труп, а накрая вече си направил малка цивилизацийка, колиба с улично осветление… Този тип истории които са грубо казано игра на Цивилизация или нещо от сорта също не са от вчера и също не смайват с новаторство. Холивудските филми са пълни с такива елементи. Не знам на кого му харесва това. (Да вземем например Завръщането на Джедай, един иначе прекрасен и безсмъртен филм. Мечките тръгнаха от едно варварско и диво племе, а към края на филма подкараха и бойна машина. Да не говорим какви уникални съоръжения бяха направили с кремъчните си оръдия на труда).
Какво друго освен тези схеми има в историята и сюжета? Кошерният тип съзнание. Тема във фантастиката, която този път е интересна, макар и не нова. Най доброто представление по въпроса, за мен ще си остане Звездна пехота, но не книгата (тя е хубава заради друго) а филма. Филмът е един жесток и иронизираш разказ за това, как при сблъсъкът на двата типа разум всеки от двата започва да се държи все повече като другия. В короната на мравките това също е застъпено. Ние виждаме как главния герой започва все повече да се държи като мравка, а също и как царицата започва да се държи малко по малко като човек. Това е наистина ценно и интересно. Мотивацията на тази трансформация не празна, тя е донякъде обусловена от вечната тема за любовта, донякъде от още по-вечното желание да оцелееш. Въобще разказът е наситен с множество психологически линии в най различни социални плоскости. Семейство, гилдия (клан), цялостен социум, социум-социум. Едно истинско богатство за любителите социолози (професионалните социолози изобщо не биха прочели разказа, те приключват с литературата още на Сартър, най много Камю…). Напълно си представям възторга на единия от съставителите (АСлавов) по повод на този разказ. За мен това също беше интересно, макар и не ново.
Завръзка и фабула:
Тези два елемента от сюжета като че никога не са били силна страна на автора, поне доколкото го познаваме от двете му книги и няколкото разказа. Нещата просто се случват пред очите ни, защо обаче не е ясно. Има някакво невидимо натрупване на тревожно напрежение с развитието та текста, но това едва ли би могло да се нарече завръзка. Завръзката идва късно (много любим за мен прийом!), но когато тя идва идва и развръзката. Още щом се раждат принцесите и принцовете мравки, е ясно че ще има конфликт между поколенията. До края на текста читателя очаква нещо повече от това, но повече от това няма. Изненадата от обрата в действието направо отсъства. Езика изобщо не спомага поне за имитирането на нещо такова. Въпреки това, направена е известна реабилитация на липсващата фабула. В един момент, развитието на действието прераства в развитие на чувствата между главните герои. Читателят свиква с някакъв статус на положението и само безразлично го наблюдава. Но когато мравуняка е унищожен и двамата са затворени в килия, този статус неочаквано се променя. На практика това е действителната фабула. За съжаление, не бих казал че тя е реализирана добре. Всички действия на главните герои биха могли да се изтълкуват прекрасно и от гледна точка на привичната им мотивация. Единия се опитва да избяга, просто не си дава мацката, кефи го. Другия плаче, но дали защото мравуняка е унищожен, или защото обича своя цар? Храни го, страда заедно с него и се сдържа да не го изяде. Но от любов ли е това, или защото се надява да възроди империята си, осъзнавайки ценността на размножителния си материал? Това са все риторични въпроси
Герои и образи:
Те са два броя, може би три-четири. Главният герой на практика няма собствена образност, вниманието е съсредоточено върху кралицата на мравките. Това е един доста спорен образ. От една страна има своя уникалност, има развитие, динамика, от друга има нещо смущаващо и подвеждащо в него. Ще се спра на това малко по късно.
Като цяло разказът има хубава визия, замисълът, въпреки че не е нов, е представен добре. Лично аз бих предпочел да има малко повече лирични отстъпления, които биха помогнали на визията, вместо да и навредят.
Това което не ми хареса:
В разказът има такъв момент. Не усетих естеството му, дори дълго след като го прочетох, но в крайна сметка разбрах какво е. Преди време дадох на майка ми (заклет литератор) да чете Властелина на пръстените. Тя все ми я връщаше с бележка на около 10 страница и казваше “дай нещо друго”. Аз и отвръщах - това е най доброто, какво друго искаш! А тя - Хм! Най доброто… че то даже за хора не става дума в книгата… В крайна сметка, майка ми прочете Властелина на пръстените че и два пъти, но след като гледа филма. Троянският кон в литературата е хубаво нещо. В крайна сметка, малките хобити са си пак хора, те приличат на нас, живеят и чувстват като нас, е нека е малко по инак, но в общи линии като нас. А мравките на Ники Теллалов? Те хора ли са. Какво човешко има в тях. Бих казал - нищо. Нито в кралицата, нито във второто поколение “разумни” мравки, нищо, абсолютно нищо! Защо е тогава този разказ? За какво служи, какво би трябвало да покаже, защо изобщо ни е поднесен? Нима ние хората можем да скърбим за унищожаването на няколко милиона човекоподобни чудовища? Нима можем да съчувстваме на главния герой, който страда от това (да му се чудиш защо…), нима можем да кажем че осите са били лошите, след като мравките са ни толкова чужди че едва ли бихме ги нарекли добри?
Да, кралицата прави изключение. Наистина, нейната градация в посока постепенно очовечаване е интересна и добре показана, макар да не е напълно еднозначна. Аз например в края не разбрах доколко тя стана човек. Умря и я погребаха като човек, но дали беше човек? И освен това, за пореден път, надявам се последен, ще отбележа че това не е нещо ново. Гледали сме десетки филми за хибриди от човекочудовища, есенцията на които е именно тази драма - борбата между човешката и чудовищната половина в рамките на един индивид. Да вземем например Пришълеца 4. Или Видове 2. Все тая, къде по-остроумно, къде не, историята е позната, не бих казал че Короната на мравките има свой принос по въпроса. Дори мотивът за любовта, който е двигател за споменатото градиращо очовечаване не е нещо нечувано и невиждано.
В заключение.
Въпреки всичко, разказът си го бива. Като го прочетох не мислех така, но след известно време започнах да го харесвам. Не малък принос за това имаше и коментарите на автора във форума. Някои неща, които текста или премълчава, или не казва достатъчно ясно ми просветнаха и ги оцених наново. Единственото съжаление и пожелание, едновременно, е че би могло да е много по-добре. Писането на разкази под натиска на импулса, на обладалата те конкретна визия е само едно добро начало в този занаят, но в никакъв случай не е всичко което може и трябва да се направи.
С пожелания за още по големи успехи
Робин
Тема Re: Короната на Мравките, на Н.Телаллов [re: ГOдeн дA нocи opъжиe]
Автор Пивo (naive)
Публикувано 01.01.03 22:30
Категориите добро и зло са присъщи не на мравките, а на читателя и разказвача. Оттам е неизбежно прилагането им към образите в разказа, когато те се възприемат от читателите.
Ad astra per aspera
Re: И стана тя една... :) [re: ГOдeн дA нocи opъжиe]
Автор Йoaн Bлaдимиp (колобър)
Публикувано 03.01.03 13:33
Абе, момчета, що да не взема и аз да се изрежа тука, ей-тъй на, дърварски да се изрежа, нали сме си само мъже? Кратичко ще се изрежа:
Първо, за двамата герои.
По лично субективното ми мнение авторът Николай Теллалов е изградил два сложни и цялостни персонажа. В развитие ги е изградил, и то!
На онези от вас, за които "съвършенството" на кралицата е трън в очите, предлагам да поанализират малко едно стихотворение - "Две хубави очи, душата на дете, в две хубави очи - музика, лъчи...". Авторът, някой си Яворов, си е позволил едно позорно усъвършенстване на двете очи. Може би защото ги е гледал като влюбен човекът, що ли? Като го видите, кажете му, че тъй не бива.
Онези пък, които споменават сегиз-тогиз Огледалото на кралицата, да знаят, че никак, ама никак не са прави. Беглите ми наблюдения над женската психика твърдят, че туй женорята си умират за огледала. И го твърдят сериозно. Вярно е, че всяка постъпка на героя е пряко обвързана с любимата му кралица, но точно това гради представата за героя, образа му на влюбен мъж, с цялата палитра от емоционалност. За мен главният герой е пълнокръвен и самостоен. Познавам характера и чувствата му и в техния контекст всяка негова постъпка е логична.
Второ. За очовечаването на мравките. Ще се намери ли някой тук да ми дефинира понятието "човечност"?
Развитието на една техническа цивилизация не означава очовечаване, с това, вярвам ще се съгласите. Обществото на мравките е нечовешко, Ники твърдеше тук някъде, че е целил точно това, и по мое мнение е успял.
ПП. Кеф си е, вярно, да хванеш един автор, да го туриш насреща си и да му обясниш (през масата) доколко логически, психологически и философски неправилно си е изградил творбата. Но да използваш като аргументация собствените си представи за логика и собствените си философски схващания, не е литературен спор, а кръчмарско чесане на езици, уважаеми господа
НЕБЕТО ВИЖДА!