Н.Теллалов
термини:
фермент (същото като ЕНЗИМ) - белтък-катализатор на биохимични реакции;
хормон - вещество от жлезите за вътрешна секреция, оказва въздействие върху работата на определени органи, като регулира активността на ферментите;
нуклеотид - молекула от азотна основа (пурин или пиримидин), захарид (рибоза или дезоксирибоза) и фосфат. Нуклеотидите са конструктивните елементи на ДНК и РНК;
нанит - неконтролируем асемблер, който за няколко дни може да унищожи биосферата на Земята. Такъв трябва обаче да е специално проектиран. Терминът принадлежи на Джон Робърт Марлоу, написал книгата “Нано”, която е посветена на опасните репликатори и средствата за борба с тях.
► въведение
Малко за мащабите:
атом - малко топче, сложна молекула - юмрук, атомът е 1/10 000 от една бактерия, бактерията - 10 000 пъти по-дребна от комар; атомно ядро - 100 000 пъти по-малко от самия атом;
Агрегатни състояния и техни свойства:
газ (налягане, свиваемост), течност (обем), метал (кристал, пластичност), стъкло (аморфност, чупливост), гума (усукани полимерни вериги, еластичност) - пасивни вещества; активна материя - естествени наномашини в живите клетки (биохимични - хормони и ферменти; механични - мускулни влакна и органели за движение).
Книгата на Дрекслер е издадена през 1986 година и в предговори към по-късни издания авторът признава, че нещата се движат дори по-бързо от предвижданото. В същото време той отбелязва, че базовите концепции се оказали по-спорни от очакваното. Въпреки това някои прогнози вече са се сбъднали.
1. ЕВОЛЮЦИЯ
Редът възниква от хаоса: спонтанна кристализация на неорганични вещества като соли или самосглобяване на вирус от разтвор, съдържащ неговата РНК и аминокиселини. Кристалите се образуват слой след слой, като всеки предходен представлява шаблон за следващия, а грешно прилепналите атоми или йони се откъсват. В по-голям мащаб звездите колапсират от студени плътни облаци водород с незначителни примеси от метали (астрономите наричат всички елементи без водорода “метали”), докато налягането и температурата в ядрото им не запалят термоядрен синтез - и започва животът на звездата. Всичко това се случва в съответствие с универсални природни закони, без значение дали става дума за образуване на планетна система или клетка на бактерия. Резултатът винаги е ред от хаоса (въпреки че има системи, които остават хаотични при дадени условия: междузвезден водород, нагрят от лъчението на избухващи свръхнови).
По-сложен пример е система от рибозоми, разтвор нуклеотиди и РНК-вериги с различни последователности и различен брой техни градивни елементи. Хаотичното движение на молекулите в разтвора води до техен сблъсък. В един момент някоя РНК се слепва с рибозома и образува молекулна машина. Такива комплекси могат да се опишат механично, но е по-удобно да бъдат описвани от гледна точка на химията. Хаотичното сблъскване на нуклеотидите с машината РНК--рибозома продължава. В един момент нужната, и подходящо ориентирана спрямо машината молекула е уловена, рибозомата я фиксира и “чака” следващия елемент, който да съответства на прикрепената към нея РНК. Стъпка по стъпка, в крайна сметка РНК и рибозомата се разделят, след като са синтезирали копие на РНК. Процесът е експоненциален, той продължава докато не се стигне до тавана на продуктивността на молекулните машини, когато се натоварят максимално, а после затихва вследствие изчерпването на суровината.
Обекти, които са в състояние да копират себе си, се наричат репликатори.
Клетъчните биомашини-репликатори също се подчиняват на природните закони. Описаният процес има за движеща сила варирането и селекцията.
Вариране: при репликацията се случват грешки (мутации), появяват се РНК-копия с различна от матерната последователност нуклеотиди.
Селекция: мутантът може да се окаже по-бърз репликатор от останалите вериги; ако се копира с 10% по-скоростно от останалите, в следващото поколение потомците му ще надвишават конкурентите 1000 пъти. Мутантът може да не е по-бърз от съперниците си, но ако молекулата му се нагъва по по-особен начин, това може да го защити от фермента рибонуклеаза, който реже РНК-веригите на две. Мутантът крие уязвимия си участък и оцелява.
Това вече е еволюция.
Опитът показва най-изчистения модел на еволюция. Винаги в описаната система някоя от последователностите нуклеотиди в РНК-молекулата е репликаторът-победител. Типичната при такива опити успешна версия съдържа 220 елемента, без значение какви са били началните условия, т.е конкуриращите се РНК.
Вирусът на бактериофаг Т4 се репликира по по-сложен начин и затова неговата РНК съдържа 4500 елемента. ДНК на многоклетъчните организми се състои от милиарди гени. Но същността остава една: копирай се бързо, защити се надеждно. Вторичната структура на РНК-победителя го предпазва от агресора рибонуклеаза. Организмите служат на гените да се копират по-успешно. Историята на живота е история на надпревара във въоръжаването, базирано върху молекулни машини.
Еволюцията отстранява неуспешните репликатори често на самия им старт, така че в летописите на вкаменелостите има останки единствено на някогашните победители. Следи от най-ранните клетки са датирани по радиоизотопен метод на възраст два-три милиарда години. По-сложни от бактериите организми са на малко повече от един милиард години. Червеи, риби, амфибии, влечуги и бозайници са стари стотици милиони години. Човешките цивилизации присъстват на Земята от няколко десетки хиляди години. Днес надпреварата е в най-скоростната си отсечка. Защото разумът е породил технологии и апаратни средства, които също еволюират, подобно на безжизнените молекули рибонуклеинова киселина.
Техниката наистина се движи през множество малки последователни стъпки: хвърчило - биплан - моноплан - реактивен самолет - ракета - космическа совалка. Технологията притежава аналозите на вариацията и селекцията: проектирането на дадена конструкция или система минава през генериране на алтернативи и тестване на тези алтернативи. Това може да се нарече нематериален етап. Следва производството, при което контролът следи да отстранява дефектите (в природата това става с вредните мутации). Умните организатори на производството обаче поощряват подобрения и рационализации, въз основа на даден модел се проектират други модели от изделието - вариация. Елемент от селекцията е и пускането на изделието на пазара - също както дивите животни, които се борят за оцеляване в своята си джунгла, за да произведат потомство (това и само това е необходимо на гените, които се държат “егоистично”), така и стоките се борят за вниманието на купувачите.
Технологията еволюира не само като подобрява и подлага на селекция чрез опит своите инструменти и изделия. Трупат се не само работещи конструкции, но и работещи методи за конструиране. Най-голямото изобретение на 19-и век е изобретяването на методиката на изобретателството.
Дали обаче машините са репликатори? Да: дадено изделие попада в ръцете на конкурентна фирма и тя го копира, като внася несъществени промени в дизайна. Машината е “използвала” умовете и ръцете на хората, за да се размножава.
Ако приемем, че изказването не е спекулация, кое тогава е “генът” на машината, който я прави репликатор?
Първо, идентифицирането му не е задължително - достатъчен е самият факт, че репликацията е налице (Дарвин не е знаел за генетиката, Мендел не е знаел за ДНК). И все пак има такъв ген. И мястото му е в ума, който решава, че дадено изделие заслужава да бъде копирано. При това решението не е съвсем произволно. Разумът уж притежава воля, но действията му често са предсказуеми, особено в рамките на някаква обществена дейност. Детайлите може да са непредвидими, но общите закони - да.
Генът в технологията се нарича “мем” - елементи от възпроизвеждащи се мислени структури: мелодия, идея, жаргон, мода, дизайн, слухове и идеологеми, знание за отровни гъби и т.п. Мемовете прескачат от ум на ум посредством процеса на имитация в най-широк смисъл, именно защото умът е фина машина за имитации. Умът приема и предава идеи чрез система от символи. Така мисленото копиране изпреварва материалната еволюция.
Мемовете също като гените са крайно егоистични. Те решават собствени въпроси на живота и смъртта, без да ги е грижа за гостоприемника и съответно не винаги му помагат, а понякога дори се налага да го убият - като вирусите, или като мемовете от рода на “жертва в името на...” - последните задължително се разпространяват само чрез смъртта на реципиента. Мемове и гени имат разнообразни стратегии за оцеляване. Мемове и гени могат да са полезни, да са паразити (генът на херпеса; мемът на глупостта), да са просто неща, без които може да се мине (нов модел GSM заради по-шарената кутийка; атавизмът апендикс).
Егоизмът на гените не бива да се пренебрегва. Но в същото време егоистичните гени са накарали самотни клетки да си сътрудничат, обединявайки се в многоклетъчен организъм; подтикнали са и индивиди към събирането в глутници, ята и общества, или към симбиоза. Мемовете са дали научни колективи, групи единомишленици, рок-състави. Вредните и паразитните гени и мемове са накарали организми и умове да изградят срещу тях имунна система и скептицизъм.
Най-старата и мъдра повеля на имунитета на тялото и духа гласи: “Вярвай на старото (провереното и изпитаното), отричай новото (непознатото)!”. В отговор паразитите се маскират или нападат самата имунна система и мемозащита. Трудно се спира разпространението на един слух, достатъчно е да се попита, истина ли е еди-кое-си - и то се е размножило. Вредата от мемовете-паразити е: загуба на време; поразеният ум става тесногръд; злополуки, летален изход. Гените-паразити предизвикват болести и накрая - също смърт.
Най-добрите умствени имунни системи уважават традицията, но поощряват и експериментите. Науката и философията търсят най-ефективните сита, за да отделят истината от заблудата.
Науката е среда за развитие и размножаване на мемове под формата на хипотези и теории. Неправилните парадигми умират или стават частен случай на по-съвършени теории. В масовото съзнание обаче науката е бъркана с техниката. А учените и инженерите работят по същество с различни методики и преследват доста различни цели един от друг. Учените изграждат модели, които могат да бъдат проверени с налични инструментални средства като прибори или математика, а инженерите проектират машини, без оглед дали теорията е вярна, стига да дава функциониращи апарати, при това такива, които могат да бъдат въплътени със съществуващите средства или такива, които са на път да бъдат утвърдени в практиката. Нещо повече, и учени, и инженери, са хора, а масовото съзнание от 19-и век насам е под влияние на нарастващ ирационализъм, след като през 18-и век емпиризмът получава сериозен удар с това, че по никакъв логичен начин не може да докаже наглед очевидни неща.
Въпреки това науката, като еволюционен процес, създава увеличаващ се обем полезни знания, отхвърляйки несъстоятелните теории.
Технологията активно ползва оцелелите след критични тестове теории, за да създава машини. Машините и технологиите също са подвластни на еволюционните закони.
Още веднъж:
Науката се занимава с предсказване на явления като изгражда теории и модели; инженерите-конструктори проектират системи, които да се държат според тези теории и модели. Науката и технологията, макар да се преплитат, не са едно и също. Неразграничаването им силно пречи да се прогнозира бъдещето, да се предвиждат проблемите, за които е необходима подготовка за решаването или предотвратяването им.
И така, учените отказват да предсказват бъдещето на науката и рядко обсъждат техническия напредък. Инженерите прогнозират бъдещи разработки, но рядко обсъждат онова, което е извън наличните възможности за реализация. Така се образува пролука, в която безплодно изтичат важни идеи. Пример за този пропуск е развитието на космонавтиката. Не е било разгледано достатъчно сериозно разработването на космически станции преди ракетите да изведат кораби и спътници в орбита. Цената е фалстартът “Аполо” - героично, впечатляващо и накрая ялово начинание (ялово, защото не завърши с колонизация на Луната). Сега също малцина са онези, които работят над изследването на бъдещето на нанотехнологиите (липсват идеи за станции, но с ракетите се експериментира усилено!). Оттук произтичат сериозни опасности, пренебрегването на които може да доведе до безпрецедентни катастрофи. Затова особено важно става практиката на изпреварващото проектиране, което се опира на компютри и експертни системи - вече съществуващите елементи от ИИ.
2. МАШИНИТЕ НА СЪЗИДАНИЕТО
Най-простата дефиниция: технология е начин на подреждане на атоми с оглед постигане на предварително поставени цели. От края на Средновековието технологията е в надпревара със самата себе си. Докъде може да стигне технологичната надпревара?
Отговорът произтича от отговорите на три въпроса: кое е възможно, кое е достижимо и кое е желателно.
Природните закони ограничават възможностите на апаратните средства. Асемблерите ще дадат път към тези граници. Разбирането на нанороботите ще е разбиране кое е възможно.
Пределите на достижимото се установяват от сегашната ситуация и промените, които се извършват и предстоят. Еволюиращите репликатори ще изяснят кое е постижимото.
Желателното се определя от мечтите ни, устремени към разнообразието, и от опасенията ни, които ще ни карат да търсим безопасно бъдеще.
Сегашната технология е бълк-технология - тя работи с милиард милиарда атоми накуп, без значение дали произвежда кремъчно острие за копие или силициев чип за интегрална микросхема. Границата на възможното за бълк-техниката е повече или по-малко ясно видима, в определени области таванът й е достигнат. Освен това тя струва скъпо, цената й се измерва не само в евро, но и в еко (нещо, за което пазарният принцип, ориентиран към сравнително краткосрочна възвращаемост на капиталите, нехае).
Етапи:
През 1953 година Уотсън и Крик описват структурата на ДНК. Поставено е началото на преходния тип технология - генното инженерство и биотехнологиите.
През 1951 година Джон фон Нойман формулира принципите на самокопиращите се машини.
През 1974 година Норо Танигучи описва техника, която ще борави с отделни атоми и молекули. Нарича я нанотехнология. Наномашините са на практика молекулни машини като описания комплекс РНК-рибозома, както и други съществуващи биомашини като ферментите.
Успехите на учените с манипулиране на биологичните молекулни машини са големи. Към 80-те на 20-и век е синтезиран от нулата белтък със свойствата на токсин от пчелната отрова, модифицирани са множество природни ферменти.
През 1982 година швейцарските лаборатории на IBM е създаден растерен тунелен микроскоп - фактически зонд, с който могат да се подреждат по избран начин отделни атоми. Четири години по-късно е създаден и атомен силов микроскоп.
Налице са възможностите за построяване на изкуствени наномашини - било с помощта на атомни зондове, било чрез препрограмиране на рибозоми. Нанороботите ще съчетават в себе си качествата на рибозомите и ще обединяват действието на ферментите. Белтъкът обаче не е удобен за инженерни механизми материал - при изсушаване белтъчните наномашини престават да функционират, сваряват се при висока температура, повреждат се от радиация, химикали и т.н.
Затова те ще бъдат построени според традициите - от твърди материали като диамант, корунд (сапфир и рубин), кварц, карборунд, тоест от най-разпространените елементи на Земята и в космоса - въглерод, силиций, алуминий, кислород. Изкуствените молекулни машини ще разполагат с повече инструменти от всички природни ферменти, но ще работят при по-сурови условия, ще разполагат с по-голяма мощност и точност на движенията.
Важен момент: на молекулно равнище разделянето на обектите на “живи” и “изкуствени” е безсмислено.
асемблери (от “монтаж, сглобка”) - позволяват подреждане на атоми в почти всякаква проектирана структура, която не противоречи на природните закони. Тоест - почти всичко, в това число и нови асемблери. Те ще синтезират, използвайки свойствата на атомите да създават химически връзки.
дизасемблери - тези наномашини дезинтегрират структури, опирайки се на факта, че няма идеално устойчиви на корозия вещества. Ролята на манипулатори могат да играят йони и свободни радикали, но и чисто механични лостове за откъсване на атоми и атомни групи от разрушаваната молекула. Дизасемблерите записват структурата, която разграждат, тоест те са идеален инструмент за анализ и дават възможност за съвършено копиране на почти всичко съществуващо около нас.
Асемблери и дизасемблери работят заедно под управлението на нанокомпютри, които ще се програмират чрез интерфейс от обикновена клавиатура.
Наномеханичен компютър с 1 милиард байта памет е голям 1 микрон, с девет порядъка по-компактен от днешната микроелектроника. Бързодействието му ще е по-високо от днешните - механичните сигнали се движат 100 000 пъти по-бавно от електрическите, но пък ще изминават един милион пъти по-късо разстояние.
Асемблерите могат да се размножават, тоест да са репликатори, но това не е необходимо. Ще има специален завод за производството им. Завод, който тества и ремонтира собственото си оборудване и произвежда изделия, като тях също тества и при регистрирани дефекти ги връща за преработване. Обикновен роботизиран завод би се нуждаел от сателитни фабрики, които да му доставят отделни елементарни части и възли. Ако частите обаче са самите атоми, заводът е напълно независим от други производствени инсталации. Трябва му само енергия.
Такива заводи съществуват - живите клетки.
Ако пък произвеждат асемблери, наистина ще приличат далеч повече на завод, отколкото на клетка. Кристална конзола с монтирани на нея манипулатори: изобразяваните в химическите формули връзки -С-С- позволяват да се изгради въртящ се манипулатор, а конзолите, към които се крепят манипулаторите и даже цели нанороботи в една фабрика-репликатор, са двойните и тройните връзки от рода на -С=С-. Механичен компютър, който с лостови предавки дава инструкции към манипулаторите какво да вършат, а сам чете молекулна верига с програмата. Поточни линии, по които заедно с енергия/храна постъпва и суровината. Бързината му ще е десетки милиони пъти по-висока от конвейер, обслужван ръчно. Ферменти като кетостероидната изомераза обработват около милион молекули в секунда, без да разполагат с поточни линии за улеснение.
Репликаторът на асемблери ще създава свое копие за минути, а всяко копие ще създава свои копия. След 24 часа ще разполагаме с един тон нанозаводи. Теоретично във втората половина на следващото денонощие масата репликатори ще се изравни с тази на нашата планета. След четири дни - със Слънчевата система.
Как обаче един нанопродукт ще строи сгради или космически кораби? И колко бързо?
Асемблерите могат да изграждат макрообекти, като имитират растеж на кристал - слой по слой. Това може да е ефективно за малки предмети, но сграда с габарити на къща или небостъргач? Строеж на къща песъчинка по песъчинка - мудно като процес, стените ще растат с по един метър за година. Ако асемблерите се ускорят да правят по метър на ден, те ще се опекат. Така технически съществува един лимитиращ фактор на скоростта на производство - отделяната при процеса топлина; алтернативата е групиране на асемблерите в нещо като “арматура” с последващо предаване на градивния материал и запълване на междините. Всичко се осъществява под контрол на нанокомпютър - “семе”, в което е въведена информацията за обекта. Процесът може да става в специален резервоар, в който се вкарва емулсия от асемблери и градивни вещества, която също така служи за охладител. По-съвършените нанороботи ще копират растежа на едно дърво - само че вместо дънер ще израсне къща или космически кораб. Произведеният обект може да има произволна форма, непостижима с днешните инструменти, в различни участъци конструкцията му ще притежава различни свойства, например твърдият материал може да бъде достатъчно пластичен, за да не се троши.
Ако накрая просто изведем наномашините от изделието, ще получим да речем ракетен двигател, който грубо казано ще е 90 на 100 по-лек от аналогичен, произведен по бълк-технологии, и който е десетки пъти по-здрав и устойчив. Но ако в двигателя останат асемблери, те могат да го ремонтират със същата скорост, с която той ще се амортизира. На още по-високо равнище на проектиране двигателят ще е в състояние активно да променя формата си, дори да се преобразява в друга своя версия, изпълняваща функцията на двигател, а по принцип - в нещо съвършено различно по предназначение. Добра илюстрация на получилата се машина е познатият на всички робот Т-1000 от филма “Терминатор-2”.
Наномашините могат в допълнение към космолета да изготвят скафандър, който е корав и гъвкав едновременно. Наносензорите от повърхността му ще предават тактилните усещания до кожата, сервосистеми ще усилват мускулите на космонавта. Рециклираща система на основата на дизасемблери ще осигури въздух за неопределено дълъг срок, а вградените репликатори със слънчеви енергийни клетки ще осигуряват ток за огрев и радиовръзка, енергия за йонни уредби за движение в пространството, както и храна и вода. Практически този костюм е удобен колкото нормалната жива кожа и прави пребиваването в открития космос подобно на пребиваване на открито на повърхността на земята. Космонавтът разполага с нанобиблиотека, съдържаща всичко написано и проектирано от човечеството. Космонавтът разполага с репликатори. Достатъчно му е да кацне на метеорит и да посее подходящо техносеме с нанокомпютър и асемблерен репликатор. След кратко време ще разполага с малка космическа станция, в която да се укрие от слънчево изригване.
Наномашините предлагат на живите организми възможността смело да излязат извън атмосферите на планетата си - също както някога насекомите са излезли от морето на сушата.
Има ли пречки за създаване на асемблери?
Температура, неопределеност на Хайзенберг, радиация - всичко това е преодолимо: механизмите за репликация на ДНК работят при нормална температура, като правят по-малко от 1 грешка на 100 милиарда операции, а освен това използват ферменти за качествен контрол, което би свършило добра работа и на асемблерите.
Но защо природата не ги е създала досега? Защото еволюцията се базира върху ДНК, която се копира чрез белтъчни организми, и не е имала възможност да реализира други алтернативи.
Какво ще даде нанотехниката?
Идеално здраве, дълголетие, изобилие и най-важното - общество с положителна сума, понеже дава и широк достъп до Космоса.
Колко ще струва нанотехниката?
Стойността се определя от цената на производството. Вложеното като средства отразява пределите на ресурсите и способностите. Високата цена означава ограничени ресурси и трудни цели. Днес себестойността на всяко производство включва:
а) работна сила;
- репликаторите нямат нужда от човешки труд!
б) капитал;
- асемблерните системи с подходящо програмиране сами по себе си представляват капитал!
в) суровина;
- 1) рециклирането ще обуслови малки потребности от суровина;
- 2) водород, въглерод, азот, кислород, алуминий и силиций са най-разпространените елементи на земята и в космоса, а от тях могат да се синтезират храни, дрехи, машини, жилища, битови стоки. Суровината е кал и въздух!
г) енергия;
- химическа (хранене) и електрическа (слънчева); технофотосинтеза; ниска цена!
д) земя, терен;
- размерите на стоковите репликатори са от голям куфар до глава на топлийка и даже по-дребни!
е) утилизация на отпадъци;
- предвид рециклирането и/или разлагането на отпадъците от дизасемблери до екологично чисти вещества... ако все пак някому ще попречат, винаги може да се изнесат в космоса или под земята!
ж) организация;
- нанокомпютрите поемат организацията. Разбира се, има нужда от начално програмиране, което отива в раздел “разработване”.
з) данъци;
- данъци?!
и) разпределение/реализация на изделията;
- отпада изобщо като необходимост!
к) разработване на производството; (предполага се, че ще е ужасно дълго)
- машинното проектиране елиминира и тази точка.
Стана дума за машинно проектиране и нанокомпютърно програмиране. Асемблерите преди всичко ще се приложат за създаване на по-мощни компютърни системи, буквално - мислещи машини.
Експертните системи и системите за проектиране и моделиране, които съществуват днес, показват бъдещите възможности на един машинен разум.
Мисленето засега е монопол на мозъка, който ”е като омагьосан тъкачен стан, тъче и разплита цял живот невронните си връзки”. Мозъкът е бавен - (синаптичните сигнали имат дозвукова скорост), - но решава множество задачи едновременно. Сегашните компютри пресмятат светкавично, но всяка задача последователно. ИИ ще обедини двата плюса.
През 50-те години на 20-и век опитите за създаване на ИИ са били въз основата на физическо моделиране на невронните връзки. По-късно увлечението е по програмно решаване на проблема. С асемблерите е възможно “сляпо” копиране на принципно идентична на мозъка структура, без да е нужно тя да се разбира като динамика. Синтезиране на активна структура - това е скок напред, който дава инструмента за познание на самия себе си.
(изглежда философията ще се сблъска със сериозна дилема)
Синапсите реагират на сигнали за хилядни части от секундата, експерименталните електронни схеми за ИИ реагират сто милиона пъти по-бързо, а наноелектронните прекъсвачи ще са още по-скоростни. Невронните сигнали се движат със 100 м/с, електронните - милион пъти по-бързо.
Нанокомпютърен ИИ ще има обем по-малко от 1 куб. сантиметър и ще е десет милиона пъти по-бърз от човешкия мозък. Ограничения върху капацитета му може да има само проблемът с охлаждането.
Бързомисленето дава един ефект - сгъстяване на времето. 1 година ще е равна на няколко милиона години в съзнанието на ИИ. Ако такъв ИИ е зает да разработва някаква технология... докъде ли ще я доведе? Вероятно до съвършенство. По този начин появата на изкуствен интелект ще позволи съвсем реално и бързо изследване на границите на възможното в най-различни сфери.
Ще бъде ли построен ИИ въпреки Франкенщайновия комплекс на хората? Да, защото страхът от това конкурентът да не те изпревари, е по-голям. Но още по-голяма ще е лакомията за търговски и военни предимства.
(Къде тук фигурира отговорността за последиците? Ами - никъде. Съвсем според досегашните практики...)
3. МАШИНИТЕ НА ИЗЦЕЛЕНИЕТО
Стареенето е процес, засягащ различни обекти - пластмаса и жив организъм, звезди и мемове (традиции, обичаи, теории, парадигми). Отнесен към биосистемите, той се изразява в натрупване на грешки в репликацията на отделните елементи, но може да се смята за доказано, че не само амортизираната “апаратура” на клетъчно ниво е отговорна за стареенето. Завършекът на стареенето е смърт, деструкция, дезинтергация. И смъртта е програмирана в гените чрез броя на прецизно копиране на биомашините (т.нар. биологичен часовник). Смъртта е еволюционен механизъм, вид приспособление на ДНК-репликаторите за успешно оцеляване и размножаване. Например: безсмъртен организъм означава, че контролът над отклоненията при копиране е близък до съвършенство, тоест почти отсъстват мутации у потомството. Това означава, че следващото поколение е в много тесни вариационни граници. Което ще повлече масова гибел даже при незначителни промени в околната среда - селекцията ще ги отреже като несъстоятелни в новите условия. Освен това възрастните организми биха били много по-опитни в борбата си за оцеляване и не биха дали шанс за преживяване на младите индивиди. Предимствата на популация от смъртни същества пред популация от безсмъртни е очевидна - смъртните в крайна сметка ще се окажат победители именно заради гъвкавостта си. Всяко животно или растение е спечелило правото си на живот срещу голяма цена, платена с множество смърти на предците му - оцелявали са най-приспособимите, приспособими именно заради мутациите.
И така, значи смъртта е предопределена. Друг е въпросът дали е възможно удължаване на живота за неопределен срок, без оглед на инциденти и злополуки. Съществува цяла наука - геронтология, която е постигнала известни успехи. Въпреки това някои смятат, че тя надали ще позволи с традиционните средства да бъде реализирано активно дълголетие - стотици, а защо не и хиляди години.
През 60-те години на 20-ти век се появява движението на Крионистите, които решават, че проблемите на дълголетието непременно ще се решат през следващите десетилетия или столетия. Те съсредоточават вниманието си върху методи, които да позволят на всеки индивид, особено неизлечимо болните, да получи своя шанс на изцеление когато науката намери лек за болестта му, включително и за недъга “старост”. Крионистите се опират върху постиженията на електронната микроскопия, която се нуждае от клетъчни препарати с фиксирана и неувредена структура, която да бъде наблюдавана във вакуумната камера на електронния микроскоп. Крионистите предполагат, че ако бъде запазена структурата на мозъка, например чрез консервация, то при деконсервация функциите ще се възстановят повече или по-малко успешно. Дали това е вярно? Запазва ли консервираният мозък личността? Ако умирането е свързано с откъсване/загуба на компонентата "душа" от тялото, отговорът би бил отрицателен. Но от друга страна религията като че ли не възразява против балсамирането. Най-малкото нищо не пречи да се опита.
Крионистите стигат на практика до първа фаза на състоянието “биостаза”. Структурата на тъканите се консервира посредством напречни молекулни връзки с реактива глютаралдехид - етап фиксация. След това клетката се изпълва с криопротектор (гликол, етиленгликол и диметилсулфоксид) който измества водата от клетка, така че при замразяването ледените кристали да не разкъсат клетките. Криопротекторът не кристализира, той просто се сгъстява, преминава в твърдо стъкловидно състояние при бавно замразяване - етап витрификация. Накрая стазираният човек се помества в течен азот. Смята се, че може да бъде съхраняван неопределено дълго.
Някой ден един такъв стазиран пътешественик към бъдещето ще бъде подложен на обратния процес - криоустойчиви нанороботи ще навлязат в тялото му, ще премахнат криопротектора, ще отстранят фиксатора, ще ремонтират на молекулно равнище клетките, ще премахнат раковите - и възкресението се е осъществило!
Стазата не е само начин живущите сега да дочакат нанобъдещето и да се изплъзнат изпод носа на смъртта. Стазата е идеалната анестезия. Дълги векове хирургията като най-радикално средство за терапия е била свързана с болка. Анестезирането с етер, азотен окис, опиум си е пробивало път повече от половин столетие, докато не станало общопризнато. И въпреки това, буквално няколко години преди масовата практика за прилагане на упойка с етер, известен за времето си учен-медик категорично е заявявал, че скалпелът и болката винаги ще вървят заедно до свършека на света. Споделящите неговите възгледи лекари са се състезавали в скоростни операции, така че да намалят времетраенето на страданията на пациента.
Освен всичко друго хирургията е много груба интервенция на клетъчно равнище (като изключим лазерната микрохирургия). Скалпелът нанася страшни опустошения, убива клетки, прекъсва нерви и капиляри, същински микроапокалипсис в своя миниатюрен мащаб. Даже и лекарствената медицина, която борави със селективни инструменти, всъщност разчита на способността на организма да се съвземе от пораженията, нанесени му при лечението, което би трябвало да е отстранило по-страшния враг - болестта. Картината е подобна на освобождавана с военна сила страна - след битките възстановяването е не по-малко героично усилие. Лекарствата за съжаление винаги имат странични ефекти, а и попадането им в целта е повече или по-малко случайно.
Нанотехниката ще промени коренно и радикално целите на медицината като наука и практика. Вероятно ще се наложи да се смени името й, за да отговаря то на новото съдържание.
Човешкото тяло се състои от молекули, приблизително 1022 белтъчни части, нанотехнологията може да бъде използвана за ремонт на клетките; болните, старите, ранените страдат от това, че в тялото си имат неправилно структурирани атомни групи вследствие на бактериална или вирусна инфекция, възрастови промени или външни механични поражения;
Асемблерите могат да насочват лекарствени частици или направо да преразместват атомите в сгрешените структури, привеждайки ги към стандарта за дадена здрава тъкан. На ремонт подлежи и самата ДНК. Грешките в гените се намират лесно, ако се сравняват множество ДНК-вериги от различни клетки. Когато нанороботите реставрират правилната за даден индивид структура на неговото ДНК, те изрязват вредни участъци, кодирани като “херпес” и други паразити, а после се ремонтират всички гени в тялото, при това се отстраняват и вродени дефекти;
ремонтът на клетките е като ремонт на машина, съвкупността от машини също е машина. Разбира се, един многоклетъчен организъм е нещо повече от сумата на своите части, така както всяка система е нещо повече от сбора на компонентите си.
ремонтът: достъп (лесен, по примера на белите кръвни телца, които могат да напускат кръвоносната система и да се придвижват през тъканта); разпознаване на дефекта (като антителата); разглобяване на повредения възел (като храносмилателните ферменти); възстановяване и обратно сглобяване (има аналогични “естествени” процеси в клетките);
размерите на нанороботите ще са близки до вируси и бактерии; механичен бордови нанокомпютър от 1 куб. микрон ще заема 1/1000 част от обема на средна клетка, но инфо-капацитет му е по-голям от цялата клетъчна ДНК. Където е необходимо, медицинските роботи могат да имат и по-големи размери;
МАЩАБ: ако атомът е малко топче, най-фините инструменти са колкото пръстите. Хемоглобинът е голям колкото пишеща машина, рибозомата - колкото перална машина. Компютърът на борда е като малък трактор. Клетъчният репаратор тогава е куб с диагонал 10 метра (3-етажна кооперация). Главният компютър от 1 куб. микрон е като 30-етажен блок с футболно игрище за основа. Самата клетка е с дължина 1 км - достатъчно място за хиляда главни компютъра и милиони отделни ремонтни устройства.
Но колко бързо ще работят? Една бактерията строи себе си от нула за десет минути, клетка на бозайник - за няколко часа; наномашините ще действат за дни или седмици. Възстановили веднъж здравето, дребните проблеми ще се отстраняват за секунди, а и ще се следят признаци за назряващи смущения и ще се вземат превантивни мерки (инсулт - ослабен кръвоносен съд и тромбове: ремонт на съда, разграждане на тромба, нормализиране на кръвната картина - инсултът е предотвратен);
А няма ли нанотехниката да повреди клетките? Не, защото даже нежните нервни клетки продължават да функционират, когато 10% от обема им е зает от липофуксин, техен отпаден продукт, признак на некроза.
Ами захранване? прегряване? Наномашините ще получават енергия от съдържащите се в клетките хранителни вещества. Прегряване не става при нормална клетъчна дейност, особено при бърз растеж на млади организми. Може би пациентът ще се поти - разумна цена: седмица потене, дълги години здраве.
Системата за клетъчен ремонт трябва да разполага с база данни за разпознаване на човешките белтъци, които са около 100 000, като изследва къса последователност от аминокиселини. Трябва да умее да идентифицира всички останали белтъци, на които им се “полага” да се намират в клетките; да прави запис на типа и местоположението на всяка голяма молекула в клетката. Но! - излишно й е да знае всички болести, отрови и патологии. Трябва да има ясни критерии за здраве и чрез дизасемблерите да разглобява всичко, което е “излишно” (например ракови клетки, натрупани мазнини в артериите, паразити, токсични вещества). Фактически за поддържането на висок здравословен статус е достатъчно селективното разрушаване на молекулни структури, вместо техен ремонт. Очевидно при инсталиране на други наномашини в организма, наноимплантът трябва да може и тях да ги разпознава, както и следите от дейността им, за да не ги напада или да ремонтира модифицираното от тях.
Формулирането на здравните стандарти информационно ще е по-лесно от съставяне на списък на патологиите. Здравата тъкан може да бъде здрава по малък брой начини, доколкото патологиите са безброй. Именно в това ще се състои новата задача на медицината - дефинирането на здравето, а не описанието на отклоненията и методите за ликвидирането им. Не става дума и за конвенционална профилактика - наноимплантите ще дадат качествено нов ефект.
А доколко може да се “пипа” в мозъка? Регенерирането на мозъчна тъкан не е по-голям проблем от поправката на коя да е друга тъкан, но структури в състояние на информационна смърт (разрушени твърде много) са невъзстановими - в случая с мозъка пациентът ще губи безвъзвратно спомени и навици, разположени в поразената зона. Фундаменталното ограничение за тъканно възстановяване е загубата на информация вследствие разрушени структури.
Има задачи, които са вън от възможностите на нанороботите - например поддържане на умствено здраве. Някои неща са поправими, ако разстройствата имат биохимични причини като самоотравяне с хормони и ендорфини. Разумът и мозъкът са като роман и книжно тяло. Нанороботите могат да реставрират страниците с текста, но съдържанието на романа не може да бъде поправено, защото съдържанието на книгата е нематериално.
Доколко постижимо е прилагането на нанороботите в качеството им на Машини за Изцеление? Напълно постижимо е. Наномашините ще помогнат да се изучи здравето на молекулно равнище, динамиката на физиологичните процеси практически е следствие от структурата; вярно, програмирането на наномашините е по-трудно от самото им построяване. Проектирането им, програмирането, съставяне на дефинициите за здраве, както и разработване на системи за съгласуване на действието на различни наноимпланти, така че да не си пречат, ще трае десетки години. Скептиците казват - векове. Нека приемем, че наистина са необходими столетия. Използвайки обаче сгъстяването на времето за изследвания и проектиране с бързомислещи ИИ, получаваме една година, казва Дрекслер!
Други аргументи против съществуването на клетъчни репаратори: състоятелни такива трябва да докажат, че нанороботите не могат да ремонтират клетките, признавайки в същото време, че белтъчни наномашини вършат това всеки ден. Единствено като особености на нанотехниката, а не доказателства за нейната несъстоятелност са фактите, че свойствата на нанопрахове от обикновени вещества са различни от обемните им свойства: златен нанопрах е лилав на цвят; наночастици, съдържащи около 200 атома злато се държат като феромагнетици, макар че златото е диамагнитен материал (вж. scientific.ru).
4. МАШИНИТЕ НА РАЗРУШЕНИЕТО - СТРАТЕГИИ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ
И така, имаме перспективи:
- леснодостъпен космос с грамадни суровинни и енергийни ресурси, които също са лесноусвоими посредством нанотехниката; същата нанотехника позволява материалните ресурси да бъдат използвани по пестелив и рационален начин. Космическа резиденция с маса един милион тона вещество и да речем сто хиляди тона активни асемблерни комплекси и репликатори е “по джоба” на всеки индивид, семейство, малка общност. Тя може да осигури охолен и творчески живот, а се нуждае само от приток на енергия отвън, ако е проектирана като затворена система с пълно рециклиране на отпадъците, а при необходимост може да усвоява материя от астероиди и комети.
- човешки индивиди, които са здрави, едва ли не безсмъртни в сравнение със сегашните представи. Хората на нанобъдещето могат да моделират телата си да са красиви, силни, да са причудливи и дори нехуманоидни. Възможно и постижимо е разширения на традиционните сетива, допълването им с нови, аналогични на някои животински видове, както и напълно измислени, плод на въображението. Достъпни са нови форми на общуване, включително и такива, които могат да бъдат наречени от днешна гледна точка “телепатия”. Осъществими са виртуални и реални светове - едните с помощта на имплантирани (а дали правилният термин не е “инсталирани”? - нанотехниката изтрива рязко еднозначната границата между софтуера и хардуера) нанокомпютри директно в мозъка, а другите с помощта на репликатори, способни да превърнат Марс например в материален музей на всички научнофантастични романи, посветени на него.
Пределите на нанотехниката тепърва ще се очертават, но някои неща са сигурни още отсега - нанороботите, казва Дрекслер, няма да могат да осъществяват ядрени манипулации като например превръщането на плутония в олово. Нанотехниката не е философският камък на алхимиците по отношение на трансмутация на метали в злато, но определено ще е мощен инструмент за познание.
Други ограничения, освен разделителната способност на нанотехниката, е температурният интервал на функциониране - от десетина градуса над абсолютната нула, до прага на структурното разрушаване (изгаряне) на наномашините, вероятно около две хиляди градуса.
Но нанотехниката също така крие и големи опасности. Широко разпространена е идеята за нанити - неконтролирани репликатори, които превръщат цялата планета в маса от себеподобни. През 2004 година научен екип от НАСА доказа, че нанороботите са постижима технически задача, като заедно с това посочи, че създаването на нанит е достатъчно сложна цел. Тоест, репликаторите, особено след като бъдат разработвани като безопасни, трудно ще причинят колосални щети в резултат на инцидент. Открит остава обаче въпросът дали няма да доведат до катастрофа вследствие на зла умисъл. Идеята за абсолютно безопасни нанотехнологии е повече опасна от реалните опасности.
Разбира се, прогнозите за възможните проблеми на бъдещия наносвят са доста мъгляви и общи. Най-доловими са проблемите, пред които ще се изправи човечеството при Прехода между бълк-обществото и новия свят, в който присъстват и активно действат нанорепликатори и ИИ.
Схематично проблемите са последици от некомпетентност (която е потенциален причинител за аварии от типа нано-Чернобил), мързел (който е причина за евентуална неподготвеност към предизвикателства, част от които биха могли да се предотвратят) и “злобната човешка природа”.
Машините на съзиданието могат да бъдат използвани като машини на властта. Историята е пълна с примери за стремежите на държавата като феномен да подчини действията и умовете на поданиците си. При това подобни ламтежи показват не само диктатурите и тоталитарните режими, демократичните също имат склонност към потискане на гражданите и дори геноцид. Държавата е явление, което е над- и нечовешко, тя се състои от хора, но хората не могат да я контролират ефективно. Въпреки това съществува опит в обуздаването на държавата от страна на обществото. Този опит е далеч от съвършенството, но върши като цяло по-добра работа от други модели.
Демокрациите като цяло рядко са “злобни”, въпреки че има ключови хора в бюрократичния апарат, които отговарят на определението “зъл”. Недъзите на демокрациите са мързелът и некомпетентността. Но мързелът се лекува с конкурентен натиск, а некомпетентността се преодолява чрез коопериране на специалисти - институции за колективно мислене. Впрочем, и държавата, и научните колективи могат да се нарекат ИИ - тромави, бавни, заразени с идеологеми и парадигми, с безполезни и вредни мемове, но все пак даващи определени резултати в постигането на задачите, формулирани от самите тях или наложени им от обществото и други външни причини. Някои демократични практики и институции следва, смята Дрекслер, да се използват като регулатори във времето след Пробива. И е добре изграждането им да започне още преди да е настъпил Преходният период. Алтернативата е отпадането на човечеството от еволюционния процес изобщо - хората ще се присъединят към динозаврите в геоложкия летопис от фосили...
Как може да стане Преходът? Ето една хипотеза. Водещата сила Хикс получава предимство в разработването на асемблерите. Предвид стратегическата важност на нанотехниката, това навярно ще е контролирана от държавата или група държави научна група.
Какво НЕ БИВА ДА СЕ ДОПУСНЕ - да не излезе на свобода асемблерен репликатор в неподготвения свят; решения - изолация и създаване на ограничени асемблери (с вграден брояч на репликациите; с изисквания за специална среда или дори физически координати на функциониране); асемблерите съвсем не е задължително да имат и елементарни способности за оцеляване, каквито живите клетки притежават след милиарди години еволюция като потомци на еволюиращи предци. Асемблерите могат да се направят немутиращи, нееволюиращи, без това да се отрази на ефективността им. Обикновените компютърни програми престават да функционират при грешки (мутации), вместо да се променят. Промените стават само в микролаборатории, а безопасните и надеждни нанопродукти само излизат навън.
Водещата сила лесно може да създаде полезни възпроизвеждащи се асемблери, които ще са надеждни, устойчиви и безопасни. Как да се предпази от кражба на технологията? Хикс има изход да смъкне мотивацията на други независими конструктори да работят над собствени нанороботи, потенциални нанити, като направи нанопродуктите пазарно достъпни (пример - съвременните софтуери, особено тези с отворен код).
И така - ограничени асемблери (ОА), които не се репликират или го правят под строг контрол. Те са твърдо програмирани и никой не може без специални наноинструменти да ги накара да служат за различни от номиналните им цели.
Учените обаче ще се нуждаят от свободно програмируеми асемблери, за да експериментират, а инженерите - да проектират и тестват. Затова служи запечатана асемблерна микролаборатория (ЗАЛ) - система, която е пропусклива за информация и непроницаема за физически обекти като опасни асемблери и инструменти.
ЗАЛ и ОА са ефективна двойка - инструмент за правене на изобретения и възможност за непосредствено жънене на плодовете. Паузата между проектирането-създаване и прилагането на даден нанопродукт помага да се избегнат смъртоносни сюрпризи.
Друга тактика на Водещата сила - да скрие информацията за Пробива към асемблерите или дори да я унищожи. Това само ще забави независимите разработки, нищо повече. В крайна сметка трябва да се научим да живеем с репликатори, на които не можем да имаме абсолютно доверие. Против тях е добър Активен щит - аналог на имунната система, при това доста близък аналог, защото, въпреки наличието на имунната защита, живите същества не са застраховани от заболявания. Конкретното описание на активните щитове засега не е възможно, както и детайлното описание на бъдещите заплахи и проблеми. Но едно е сигурно - Щитът ще е неуправляем и ничий. Ничий в случаи като ракетно-ядрена атака - ще сваля всички ракети (идеален миротворец), освен това способността на една страна да се отбранява винаги е възприемано като предизвикателство от потенциалните съперници, понеже защитеният е способен да сам нападне. Неуправляем поради опитните данни - разработването на военни дронове (основани на доказаната боеспособност на обикновен кошер пчели, оси, мравуняк) довело до неуспех в управлението им - системата става хаотична. Щитовете ще имат решаващото предимство да са продукти на милиони години техническо развитие в паметта на ИИ - изследваните предели на възможното дават добра основа за подготвеност срещу всякакви физически заплахи. Освен това бранещият се има традиционно предимство пред агресора.
Какви стратегии са възможни през Прехода? Важно е да се разбере, че голям, но непълен успех на дадена стратегия означава поражение за човечеството като цяло. Вариантите на действие са следните:
а) самосдържане от прилагане на новото;
алтернатива - друг ще го направи;
б) локално потискане, забрани;
алтернатива - другаде няма да постъпят така;
в) глобална забрана чрез съглашение (както с клонирането);
- как ще се инспектира и проверява?
г) глобално потискане със сила;
- такава стратегия е директен повод за война, а в крайна сметка - вж. горното;
д) едностранни усилия;
- пак повод за война, губещата страна ще нападне превантивно;
е) кооперация в нанотехнологичните изследвания, която обхваща всички ядрени държави;
- неустойчиво равновесие, а зад кулисите на сътрудничеството ще кипи най-свирепата тайна война на взаимно дебнене и надлъгване. Всяко по-сериозно недоразумение заплашва да послужи като детонатор на конфликт.
В крайна сметка неизбежно се стига до синтеза на изброените стратегии, която най-общо преопределя следните мерки:
1) активни щитове против оръжия за масово поразяване; защита без заплаха;
2) подходящи институции за новата епоха.
Новите институции са най-вече среда за обмяна на идеи (фактически реализирана под формата на интернет с използвания там хипертекст, предимствата на който Дрекслер защитава още преди да го проима) и Честен Авторитетен съд, който да осъществява селекция на мемове.
Необходимостта от форум за търсене на факти е очевидна. Именно поради липсата на такава институция се стига до скъпия проект “Аполо”, без да бъдат изградени космически станции, които да станат база за една наистина пълноценна космическа експанзия. Обикновено съветниците не дават достатъчно ясна за политиците информация, а и те, понеже не се получава гласност на експертните мнения, могат и да не се съобразят със съветите. Противниците на даден проект могат да пробват да представят алтернативите си в пресата, но там попадат във вихъра на демагогски дебати. Другият път е публикация в научни списания, но въпреки че там наистина оцеляват предимно научно издържаните тези и проекти, те пряко не могат да влияят на общественото мнение - печално следствие от представителната демокрация.
Дрекслер описва научния съд като институция, която влияе чрез авторитета си, и не е свързана с правителството, за да остане гъвкава и способна да се учи от грешките си система. Материалната база за форумите за търсене на факти могат да станат университетите. Този проект вече е реализиран в САЩ и е довел до положителни резултати. Общественото мнение получава информация във вид на хипертекст, който всеки може да снабди със свои коментари и забележки посредством линкове. По този начин истината успява да изкристализира от мътилката разнообразни мемове и обществото да изисква от правителството то да действа според разумни стратегии. Въпреки че пряко не го казва, според мен (бел. Н.Т.) Дрекслер подвежда читателя до простия логичен извод - а за какво изобщо са необходими правителства в свят, в който всеки разполага с нанорепликатори и сам гарантира личната си безопасност?
► заключение
Наночовекът, ако хората преживеят Пробива и Прехода, трябва се научи да живее с нанотехниката и ИИ. Това навярно ще е най-суровото изпитание на разума - изпитание чрез изобилие, каквото му осигуряват репликаторите. Същата нанотехника подарява и възможности за самообразование и творчество, каквито не са имали нито Праксител и Леонардо да Винчи, нито Айнщайн и Стивън Хокинг. Хората от наноепохата ще имат възможността да ваят светове наред със самите себе си в рамките на възможностите на нанотехнологиите (определено ще им е трудно да запалят звезда, без да ускорят колапс на протозвезден облак, тоест само ограничено да се намесват в естествени космически процеси, въоръжени САМО и единствено с нанотехника). Ще има ли такъв човек мотив да общува, да се социализира най-общо казано? Какви морални принципи ще оцелеят и ще оцелеят ли изобщо?
И макар че Малтус греши, когато говори за ограничени ресурси, във формулирания от него проблем се съдържа достатъчно истина - експоненциалният ръст до безкрай не е възможен в рамките на една крайна вселена. Нанотехниката обаче открива много времена и светове, вместо да унифицира всичко в един-единствен вариант на света. Асемблерите удължават живота, а значи го правят и по-ценен - кой знае дали това не е началото на края на войните като практика за разрешаване на спорове и преследване на интереси. Методиката на биостаза и средствата за оцеляване в космоса позволяват междузвездни пътувания, а значи е възможен и контакт с извънземни цивилизации. Ще бъдат ли пречка те, ще изиграят ли ролята на ограничител на човешката експанзия - това просто няма как да се предвиди преди да се е случило.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
Коментари - Н.Т.:
1] Активен щит - по определение съдържа вградени ограничители, които пречат системата да се използва така, че навреди на онова, което защитава. Компонентите й - антинанити, които вероятно ще проверяват всеки нов тип асемблер и репликатор, попаднал в обсега им. Вероятно Щитът автоматично ще генерира методика за ефективна борба с всяка такава наномашина, но ще започва да я потиска и унищожава само ако действията или програмата й не отговарят на определени критерии за безопасност. Очевидно ще трябва да третира подозрителния репликатор от позиция на достатъчно нисък праг на толерантност, за да не му се наложи да води същинска нановойна. Може би потенциални нанити ще са приемливи да съществуват единствено в ЗАЛ. Подобен подход е уместен и към опасни химически вещества, освен ако не се намират в изолирани лаборатории. Същото важи и за микробиологически щамове, чиито възможности застрашават индивидуалната наноимунна защита на хората.
Вниманието на щита ще привличат устройства, съдържащи радиоактивни изотопи. Ако тези апарати нямат надеждни системи за безопасност, Щитът навярно ще ги атакува още в момента на създаването им.
Нулева толерантност към изстреляни ракетоносители - удар още на старта и/или обезвреждане на бойните им глави. Превантивната интервенция може да бъде осъществена чрез дизасемблери, а директната атака - чрез нанолазерни наномашини или микродронове с рубиноидна конструкция.
Малко вероятно е да последва връщане към класически армии, екипирани с конвенционално оръжие, понеже при липса на монопол върху разпределението на ресурсите няма основа за принуждаване на хората да стават войници. Въпреки това Щитът ще наблюдава за големи струпвания на обикновено оръжие и ще обезврежда складове и паравоенни формирования, макар че би било абсурд да дебне всеки пистолет, пушка, арбалет или кама - потенциалните жертви на агресия имат достатъчно възможност да се защитят или избягат. Може би по-скоро щитът ще изравнява шансовете на евентуална разбойническа банда с неорганизираните обекти на нападение.
Естествено, за тези си цели Щитът трябва да е инсталиран буквално навсякъде, да може да се “залепва” и по космически селища и отделни индивиди.
Щом при моделирането на кошер от дронове се оказало, че системата е твърде хаотична, за да бъде управлявана, без кошерът да се нуждае от централно командване, значи това е добра основа за някои компоненти на Щита. Хаотична не значи неефективна, а значи именно ничия. Именно това обстоятелство е накарало американските военни да се откажат от разработване на репликиращи се автоматични бойни системи. Подходящо твърдо програмирани такива кошери могат да изградят надеждни прегради и да осигурят обща безопасност, без да накърняват градивната свобода на отделния индивид.
И накрая - не е задължително Щитът да е разумен или еволюиращ. Той само ще натрупва рефлекси за справяне с реални проблеми или възможни опасности въз основата на реални обекти.
Следващите поколения навярно ще го възприемат като природно явление - вид от нанофауната, полезен симбионт.
Аналог в литературата - черните облаци от “непобедимия” на Станислав Лем.
1а) предвид забраната за ракети, дали в бъдеще единственият начин за излизане в космоса или кацане на Земята ще е с Космолифтове? Кой ще се грижи за тях? ИзкИнти? Доброволни отряди? Монаси? Или тези съоръжения ще представляват макронанокомплекси с интелигентност на слънчоглед, но подобни на Активния щит по невъзможността да бъдат превзети или използвани само от едно лице или група лица за сметка на останалите?
2] преди някакво явление или обект е било изучавано, за да може да бъде въплътено в работещ механизъм. В наноепохата ще са възможни скокове - директно възпроизвеждане на интересуващия ни обект, за да задоволи определени практически нужди и/или копието да послужи като инструмент за изучаване на копирания обект (буквално или само като принципен модел). Дизасемблерният анализ разкрива достатъчно информация за структурата, над която може по-късно да се размишлява и експериментира относно механизмите на функционирането й, над нейната динамика.
2а) дизасемблерният анализ - дали е възможен ин виво, без това непременно да убива изследвания организъм? Вероятно да - разглобяване на малки участъци и моменталното им сглобяване отново.
2б) синапсограма в определен момент - е ли е това запис на сетивното и умственото състояние? Запис на спомен, достъпен отново и отново за изживяване като за първи път, нещо по-плътно от съновидението (защо не и самото съновидение?). Дали зареден в друг мозък ще предизвика същите усещания и видения?
3] науката наистина ли ще се слее с изкуството? Тоест че ще вървят едно към друго?
4] с какво ще се занимават простаците и посредствените индивиди? Маниаците? Религиозните фанатици? Демагозите? Властолюбците? Патологично агресивните?
5] парастаза - състояние, при което мозъкът е активен, но тялото е като консервирано. Удобно състояние за всички онези, които ще предпочетат да се оттеглят във виртуални светове;
5а) телесно подобряване на молекулно равнище - трансформация и оптимизация на самия градивен материал атом по атом, като след определено време ще излезе... какво? Нанокиборг? Може да се върви към опростяване на организма или по пътя на имитацията, но с усъвършенствания и рационализации - например заместване на белтъците със силициева органика.
6] възпроизводство - зачеване, бременност, раждане... Очевидно ще са възможни и най-екзотични варианти като например зачеване по телефона, износване в изкуствена утроба или направо конструиране на потомство в макрорепликатори.
7] Космополиси на О`Нийл --- дантели (вместо сфери) на Дайсън;
8] а какво нататък? Повече от сигурно е, че нанотехниката разкрива невероятни хоризонти и ноосферни ниши за изпълване, предоставя обширни територии и време. Какъв обаче ще е следващият етап? Кога да го очакваме?
Хипотези:
1. Технология, който манипулира и подрежда пространство-времевия континуум.
2. Конструиране на атомни ядра и елементарни частици.
3. Нови форми на материя - не вещество, не поле, ами “тъмната материя” и “тъмната енергия”, приета за съществуваща от астрофизиците?
9] Класификацията на Кардашев за типовете цивилизации отива по дяволите, освен ако не я разглеждаме най-общо. Нанобъдещето не поставя като императив овладяване на високи енергии за астроинженерна дейност. Навярно йерархията на цивилизациите следва да се търси не в господството над макросвета, а в уменията им да контролират материята на квантово равнище?
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
елмаз (диамант) - метастабилна алотропна модификация на въглерода. Във вакуум или инертна среда при нагряване се превръща в графит, без да се топи, като над 1800°С процесът тече бързо. Идеална пресметната плътност - 3,515; изгаря в кислородна атмосфера при 870°С.
корунд (сапфир; рубин) - минерал от групата на Al2O3; по твърдост (9) отстъпва само на диаманта; оцветява се от метални примеси (хром - рубин [яхонт], желязо и титан - сапфир); плътност - 3,99; модификацията -Al2O3 устойчива до 2044°С, химически стабилен до 1000°С, след което реагира с основи и карбонати на алкални метали.
Сапфирът е малко по-твърд от рубина.
карборунд - SiC, силициев карбид. Топи се при 2830°С, устойчив към кислород до 1000°С.
кварц - (SiО2); най-разпространеният минерал в земната кора; твърдост 7, плътност 2,65; кварцово стъкло е прозрачно за УВ; инертен химически и жароустойчив.