(бележки към лекция за среща на клуб „Ефремов“)
Думата "Дракон" на гръцки означава „всевиждащ“, „с остро зрение“ и е свързана с подвизите на Херкулес, който е трябвало да отмъкне златните ябълки на Хесперидите, пазени от незаспиващ дракон.
Но същата дума има и значението на „Съдник“, „законодател“. През VІІ в.пр.н.е. в Елада се пропуква властта на аристокрацията поради намаляване на военната й роля - тежковъоръжената пехота не се състои от аристократи и техни храненици, а от свободни, но бедни хора, които все повече и повече желаят да имат глас в управлението. Пряката демокрация обаче не се харесва на аристократите и те търсят изход в тиранията, която обаче силно зависи от личните качества на тирана и се разпада в хаос когато той не е т.нар. „силен човек“. Но установени закони на практика няма, тоест няма традиция, която да предпазва обществото от кризи и некадърно управление. Когато в Атина се проваля опитът да се установи тирания, десетина години след това, а по-точно през 624 г. пр.н.е., единият от архонтите на Атина съставя и заповядва да се запише законодателство, по-късно оклеветено като прекомерно жестоко. Истината обаче е друга. „Драконовите закони“ защитават частната собственост, независимо дали тя принадлежи на благородник или на селянин. Това е мярка, насочена най-вече против произвола на аристокрацията. Друг момент от драконовото законодателство - в него се разграничават предумишленото убийство от убийство по невнимание. По онова време не е имало полиция, виновникът е бил преследван и наказван от засегнатата страна (от рода, семейството). Но Драконт постановява, че отмъщението трябва да бъде санкционирано от съдия, пред който се излагат доказателства за вина. По този начин изразът "драконови закони" следва да се тълкува като съществуване на закони изобщо, като алтернатива на „правото на по-силния и по-богатия“, като противоположност на беззаконието. Естествено, че по-късно, след смъртта на Драконт, засегнатите от неговия опит да въведе правен ред, оставят писмени свидетелства, че тези закони са били "безчовечни", но надали обикновените хора са споделяли мнението на аристократите, принудени от Драконт да спазват някакви правила. Не случайно законите му са в сила близо трийсет години.
Любопитно е, че същият Драконт е преподавал музика на Платон - авторитетно име във философията. По принцип атинските деца са имали три задължителни предмета: словесност - за развиване на ума, музика - за смекчаване на душата и палестра, тоест гимнастика за укрепване на телата „срещу празната похот“, както е било формулирано тогава.
Дотук говорих за "дракони", но българите имаме и думата "змей". Та нека обясня, че според мен тя е просто синоним на "дракон" и не бележи някакво по-различно същество, а представлява отношението на даден народ към този персонаж. Гърците наблягат в своя термин-описание на неговия всепроникващ поглед, а ние, българите, в названието змей подчертаваме външния му вид - люспи, опашка...
В митологиите на множество народи присъстват драконите.
Това са руският Змей Горыныч, тоест роден от планина, но поради особеностите на руския език името му е свързано и с горене, с пламък.
Мбиелу-мбиелу в Африка; исландското божество Локи, смятано от някои изследователи за змей, който умее да приема човешки облик, във всеки случай Локи по произход не принадлежи към асите - исландските боговете; грузинците познават дракона Гвел-вещал, на Хаваите - „майката-дракон“ Мооинанеа.
Ролята на драконите в античния свят е доста разнообразна, но най-често те са стражи, пазачи - както примера със златните ябълки на Хесперидите. В същото време гръцките племена, основали после Атина, имат за свой прародител едно същество, което се е казвало Кекроп. Той не е само родоначалник, но и учител на хората - дава им замеделието, занаятите, учи ги да изработват метални сечива. И описанието му е многозначително - от кръста надолу Кекроп има люспеста опашка...
И понеже се приближаваме към нашите земи, да не подминем тракийската богиня-майка Бендида, наричана още „змиеногата“...
Но това просто изреждане е като дърветата, зад които не може да се види гората. А същественото е следното: множество народи на върха на пантеоните си имат змейове. Така например, прастарото божество на шумерите е Тиамат - богинята-майка, създателката на Вселената. И описанието й издава, че е била дракон.
Може да споменем индийските Наги, американския Кецалкоатъл и неколцина други инкски и ацтекски божества-дракони, но доста ярък пример е литовският бог-дракон Вижунас, който приема и съди душите на умрелите. Той е доста коравосърдечен, но изключително справедлив и всекиму въздава според съдеяното.
Изобщо, лично моят извод е, че най-древните човешки божества на практика са драконоподобни. А след като приличат на такива, значи първите божества на човека са били змейовете. И то навсякъде по света, не само в източните култури.
Викингите са изрязвали на носовете на корабите си драконови глави, а самите кораби кръстили "дракари" - „плуващи дракони“. По българските иконостаси и досега има змейове.
Но още от античния свят, а после пред Средните векове настъпва окончателното разделяне на света по признака отношението на човешките общности към драконите. На запад те започват да бъдат демонизирани, особено под влиянието на християнството - което между другото може да се разглежда като крайна форма на антропоцентризъм, защото преди това в езическите космогонии на човека не се отрежда толкова централно място, често възникването на хората е случайност, встрани от акта на сътворението или възникването на всемира.
Но въпреки „отричането“ на змейовете и зачисляването им в редиците на Злото, алхимиците например смятат дракона за символ на вечността. Рицари, крале, градове и държави са изобразявали уж „лошия“ дракон на своите гербове. Гербът на Лондон например има не един, а два змея. А в град Хайделберг пък, според легендите, хората събирали драконови яйца и отглеждали дракони, които им помагали в ковачниците, в кухните дори. Думата "драгун" - въоръжен конник, вероятно намеква, че драконите по едно време са образували и военни подразделения. Хералдиката разграничава голямо разнообразие на дракони. Но преди всичко в Европа драконът става мишена за рицарски копия и мечове, на него се приписват разнообразни злини, той е образът на Врага.
Да вметна само, макар че за това ще стане дума по-късно, в Европа остава едно място, където змеят не е категорично отнесен към силите на мрака - в България.
Източните дракони напротив се възприемат като весели създания с предимно благ нрав. В Китай драконът е символ на живота и на светлината. Драконите носят на гърбовете си небесния рай и са източник на напоителни дъждове, те са мъдри и милосърдни, дават на хората духовни и материални блага. Родените според източния календар в годината на Дракона са смятани за щастливци. Единственият им недостатък е наивността и предоверяването. В годината на Дракона, впрочем, е основана Аспаруховата, нашата България. Една цяла държава - Бутан, освен че носи на знамето си дракон, самото й название означава „Страната на гръмотевичния змей“. Градът Пекин е основан около древен дворец на дракони - и може би така са били всички стари човешки селища, хората са получавали закрила от змейовете. Златният дракон е символът на императорската власт - не че драконът е атрибут на владетеля, а владетелят получава властта си, защото е приближен към драконите. Смятало се е, че китайският император е потомък на дракони, както впрочем и първият микадо на Япония е син на рибар и змеица - дъщеря на морския цар-дракон. По българските стандарти първият микадо е бил витяк - змейочовешко дете.
Змеят е създание, което съчетава в себе си и четирите стихии - водата и огъня, земята и въздуха. Той лети и носи дъжд. Той обитава планини и пещери. Той бълва огън или мълнии. Казват, че има много глави - но това е просто метафора за неговата мъдрост. Казват, че змейовете пазят и трупат съкровища. И навярно е така - съкровището на знанията, които човекът самонадеяно и вироглаво пренебрегва, понесен от болезнения стремеж да се самодоказва, плащайки често с кръв и страдания, които причинява на себе си и на природата. Змеят е големият брат, баткото на човечеството - така твърдят за него източните философии. Той е бил преди човека и ще бъде след него. Такива са общо казано легендите за драконите - легенди за изгубения по-голям брат, който обаче непременно ще се завърне. И може би той търпеливо чака малкият му брат да се опомни и двамата да поемат заедно към бъдещето, без да спорят за превъзходство и кой ще води по пътя - за змеят този въпрос е ясен: води онзи, който може и понеже пътят е разнообразен, ту единият, ту другият ще поема отговорността да лидира. Защото драконът е въплъщение на хармонията с природата, черпи от нея силата си без посредници като електроцентрали и рудници.
Змеят на българите вероятно не е някаква особена порода на змейовете, а по-скоро способността на нашия народ да възприема дракона такъв, какъвто е. Пак да напомня - Аспарух избира да основе държава на Дунава тъкмо в годината на Дракона, което надали е случайно.
Според българите змеят е преди всичко покровител. Той се появява като гръмотевица, която прогонва градушките. Той пази селото от беди и нещастия. Змеят е духът на предците. Той свързва света на мъртвите със света на живите. Змеят помага на своите във война, змеят дава плодородие и учи на мъдрост. Змеят наказва злосторниците. Змеят е хем мит, хем пример за подражание. А че е пример за подражание, се доказва от това, че героите-змееборци според българските народни представи до един са змейове или витяци, потомци на змейове.
Според народа ни змейовете живеят в село Змейково, до което не всеки може да стигне (другият вариант на Долната земя), където имат къщи, в тях шетат змеици и си играят змейчета - всички люспести, някои с опашки, могат да летят, управляват вихрушки, заключват и отварят кладенци...
Българите познават и зло драконоподобно същество. Но го наричат хала или ламя, тоест го разграничават от змея - най-могъщия и силен сред другите приказни същества. Даже преданията за свети Георги, когато започват да проникват заедно с християнската книжнина и култура у нас, при превода преписвачите стриктно превеждат противника на светеца като "ламя", а не като "змей". Всъщност, легендата за св. Георги първоначално не съдържа победата му над дракон. Този негов подвиг се споменава чак през 12 век. И вариантът, който намира разпространение в България е, че Георги всъщност е змеезаклинател - човек с достатъчно авторитет да заповяда на змей да убие злата ламя, която е тормозела хората.
Но в традиционния за българите положителен образ на змея съществува и „опасна“ страна - змеят символизира старите времена, старите обичаи и традиции. И ако за общината, за селото, за града и държавата той е покровител, то за отделния човек може да бъде опасен поради несъпоставимостта на двете начала, хората и драконите. Ала най-вече проблемите идват оттам, че змеят е много влюбчив. И омайва момичета. Тези момичета почват да се наричат змеици, но има схващане, че си съществуват същински змеици, женски змейове, които пък нямат нищо против да отмъкват красиви младежи.
Така че змеят е и образ на неустоимия любовник - отново пример за подражание. Не любовчия, а съвършен съпруг, който е готов да даде всичко на изгората си - целият свят и едно златно пръстенче отгоре.
Но тук се появява едно напрежение, защото змеят символизира старото, той е миналото. И заради това често остава излъган в края на краищата, от него се отървават, защото назад към миналото път не може да има. Лазаруването, някогашен израз на култ към змея, се превръща в средство за предпазване на момичетата от змейската любов - типично по български поради практични съображения, защото влюбеният змей занемарява задълженията си на покровител на общността.
И ако наистина е прав Проп, който твърди че приказките и легендите са подигравка със задна дата със загубилите силата си древни божества, ритане на трупа на предишния тиранин, който е внушавал страх, трябва да признаем, че змеят не е бил лошо божество, щом приказките в по-голямата си част не го очернят докрай. Във всеки случай няма нито една приказка, в която змеят да е навредил на деца. Тоест българите са съхранили уважението си към старите божества... или към по-големите си братя - змейовете.
Нещо повече. Ние отчасти сме запазили змейския начин на мислене - имперския. Имперски в смисъл не разделящ народите на свои и чужди, а оценяването им според това дали се интегрират или не в една общност. Вероятно - поне ми се иска да намирам позитивни причини - на това се дължи верската и етническа толерантност на българина.
Другият интересен момент в отношението на българите със змейовете е битовизмът, сякаш те за нас не са съвсем митология. За тях се говори с факти и дати.
Около Котел има предание, че през 60-те години змей залюбил дъщерята на една вдовица. Момичето умряло, но на следващия ден майка й хвърлила траурната забрадка и на всички обяснявала, че дъщеря й е жива, но е при змея в Долната земя. Естествено, решили, че е полудяла от мъка. Но пък ябълките в градината й станали просто приказни. Жената обяснявала, „зеткото ги наглежда“. Няколко месеца след това жената заявила, че ще ходи да живее при дъщеря си, че искала да се порадва на внуците-змейчета. И изчезнала. Имало е разследване, но тялото й не било намерено. Хората решили, че се е хвърлила в някоя от пещерите. Но човекът, който ми разказа тази история, твърди, че досега в кръчмите се спори дали наистина вдовицата не е отишла в Долната земя. И ябълките след изчезването й изсъхнали до една.
Друг случай - отсичането на змейското дърво в Локорско когато се създават ТКЗС-тата. Милицията е подозирала саботаж, но бързо прекратила следствието, защото селяните давали суеверни показания. А станало следното - председателят на ТКЗС предложил да бъде остечен самотен орех насред нивите, от което селяните се уплашили, защото според тях там си почивал змеят-пазител на землището. И всеки намерил извинение да не участва в мероприятието. А председателят и двамата му помощници били наказани от змея - председателят умрял от инфаркт след няколко дни, единият помощник полудял, а другият - бил трезвеник, пък се напил, паднал в една локва и се удавил...