Автобиография - Трети рунд (нокаут)

 

Принтираните страници с първия вариант на „Драконче“, което по онова време се казваше „Приказка без златна ябълка“ отлежаха почти година, преди да се сетя, че бих могъл да ги публикувам като ИСТИНСКА книга.

Работата на първия ми действително пълнокръвен роман не беше много лесна чисто технически. Три пъти съм възстановявал текста по памет, защото прекъсванията на тока съсипваха паметта на моя компютър втора ръка. Файловете изчезваха. Опитен програмист би ги възстановил навярно, но аз, вече откъснал се от програмирането, превърнал се в малко по-находчив юзър, нямах представа как да се добера до тях. Според самата машина файловете ги нямаше. Какво да правя? Ами - сядам и почвам да пиша, докато ми е прясно в ума...

Пишех и на ръка - върху каквото ми падне, после го набирах на клавиатурата.

Три пъти.

В сравнение с огорченията и униженията, свързани с търсенето на пари за отпечатването на книгата, онези истерични моменти с токозахранването си бяха блага детска песен. И може би, ако не беше Николай Светлев, първият ми редактор и издател, сигурно щях да се откажа. Във всеки случай после се е случвало да проклинам деня, в който седнах да напиша историята за Верена и Радослав.

Но пък когато отидох до печатницата, за да си прибера книжките... разтреперих се. Все едно се намирах в родилното отделение и сестрата ми казва: „Ето тези тук са ваши“.

Хиляда и кусур дракончета, плът от мисълта ми, кръв от духа ми. Единствените реални деца, които имах тогава и каквито навярно ще имам изобщо. Подарък за 31-я ми рожден ден на съвсем къса патерица.

Започнах да ги продавам. Вече не бях в БАН - съкращения, отрязаха всички без висше образование. А аз просто теглих майната на ХТИ и си изтеглих документите. Продавах книги на сергия. Пробутвах и моите. Понякога това ми се отплащаше с невероятни награди. например, пристигна цяло семейство и малко по-голямото момче от двамцата юначета ме попита най-сериозно: А кога кака Верена ще дойде?

А само месеци преди това усилено учех френски и се канех да емигрирам в Канада.

Спря ме „Дракончето“ - осъзнах, че в чужбина, че и на чужд език, просто няма да успея да сътворя нищо подобно.

Искам да подчертая обаче - „патриотичният“ декор в книжката е просто декор. Не ми е било някакво родолюбие основната идея. Просто имах нужда от персонаж с определени характеристики и избрах те да са български, защото тях уж най-добре познавам. За повече екзотика се спрях на хипотезите на Петър Добрев за произхода и живота на древните българи, защото неговите тези ми се струват убедителни.

В действителност май не съм чак такъв националист. Израствам успешно от тази тясна кожа. Отеснява ми вече и човешката.

Шегичка.

(Приличам ли на някой, който се шегува?)

Във всеки случай, само след два месеца (днес е 28 април, някои други хора имат рождени дни) ще навърша 40. Тоест, няма да съм малко драконче. Ще ми се наложи да се държа вече като голям.

Като възрастен.

 

* * *

 

Малко политика, уважаеми читателю? Защо не. Особено ако е малко.

Част от периода 1993-1994 прекарах като мутра - с костюм, вратовръзка и испански патлак на колана (смениха го после с „Макаров“), охрана в една банка. Видях с крайчеца на окото как се пазаруват депутати, как се стопанисват (и перат) парите на Партията (присвоени от държавата, сиреч от данъкоплатците, от пенсионни и други фондове), как се прокарват чужди държавни интереси. А по-преди имах възможност да наблюдавам в средите на ФНСД (федерация на независимите студентски дружества, контрата на комсомола във вузовете) как лидери и лидерчета, не намерили изява в комсомолските организации, си постилат по-добра перспектива в живота чрез организацията. Е, хайде, не само такива, но и наистина, поне в началото искрени колеги претърпяха метаморфозата да се превърнат от борци за идеята, от алтруисти - в чисто материални лакомници. Тях всъщност донякъде оправдавам, икономическата криза ни притискаше грубо и безпощадно, въпреки че, според мен, редно е от успешен бизнес да влизаш в политиката или да си оставаш идеен борец, вместо да се окаже, че под прикритие на участието си в политически протести си забивал колчета в полето на частната стопанска инициатива, печелил си позиции за начално натрупване на капитала. И то под знамена на понятия като морал и справедливост.

Какво общо има политиката с тъй наречения „морал“? Политиката има ЦЕЛИ, напълно конкретни и материални. Никакъв допир с „морала“!... Също като икономиката, без значение от какъв тип е тя.

При все това голата действителност не ме разубеди да си остана наивен и упорит стратегически егоист. Пояснявам: за мен „моралният импулс“ в човека не съществува, защото моралът е сбор от предписания и забрани за начин на поведение и общуване с околните. И тъкмо конкретните повели на морала са нещо относително и важат за определен исторически момент, за дадено поколение, за дадена среда дори. Няма начин всеки или почти всуки да носи в себе си импулс за подчинение, към нагаждане към своята среда, пък това да му викаме „морален импулс“! То си е просто стратегия за оцеляване. Лично аз предпочитам такава, базирана на простичкия принцип да се постъпва с другите така, както би искал да ти го върнат. По този начин ВЕРОЯТНОСТТА да се радвам на изгодна за мен доброжелателна обстановка нараства. Тоест - постъпвам егоистично, но с далечен прицел (стратегически), защото краткосрочната изгода НАИСТИНА СЕ ЗАПЛАЩА, при това горчиво, да не говорим, че е белег на глупост. Иначе, безплатен обяд ИМА. Всяко сторено добро, което се предава през една верига хора, е „безплатен обяд“. Всяка добра дума, казана не за да получиш моментална облага, а за да си направиш кефа да си готин, като на дело неосъзнато, но надали неволно провокираш тази верига от сътрудничество, която да ти се върне като бумеранг, е „безплатен обяд“. Който мисли обратното, той вижда света плосък и подчинен единствено на еволюционните закони дето важат за животните. А разумните същества БИ ТРЯБВАЛО да оптимизират тези закони, не да им робуват. Защото законите са по-лесно отменими и променими от, да речем, гравитацията (засега). Същото е с т.нар. „икономика“ (води се наука, съжалявам, ако съм обидил някого, беше преднамерено) - каквито критерии за „печалба“ й сложиш, така ще функционира. Ако целта е печеленето на пари - ВСИЧКО ще бъде изразявано с пари и съответно продажно, подкупно, творящо примитивна алчност, издигащо недоебаността (в най-широк смисъл на това понятие и без извинения, но това е коренът на „амбицията“ в повечето случаи) до ценно човешко качество, мотор на „прогреса“. Е, „прогресът“ също зависи от комплекта критерии за успешност и набор цели за преследване. Дотук - все много гъвкави думички (морал, икономика, политика), изразяващи ГЪВКАВИ понятийца, прилични на знаменитата фурнаджийска лопата. Не ги обичам. Животът и светът са достатъчно сложни, за да ги усложняваме с илюзорни конструкции, както и достатъчно функционално прости, за да си търсим оправдание и да се чудим защо, каква ни е файдата от прилагане на НОРМАЛНАТА според мен стратегия да се държиш дружелюбно, защото в крайна сметка това е печелившият начин в играта на живота. Сътрудничеството пред конфликта, без да изключваш последния - понякога просто се налага да удариш шамар, например. Такова сътрудничество никак не ощетява личността, индивида, за сметка на „обществото“. Защото няма „общество“. Взаимодействието винаги е с конкретни хора - с бакалията, с кондуктора във влака, с шофьора на маршрутката и т.н. Това, което сме свикнали да наричаме „общество“, са институциите - организации, преследващи конкретни и простички цели - да печелят контрол (власт) и да упражняват контрол (власт), като в резултат на това не е грях да си осигуряват доходи без много напъване. Медът на институциите е за ръководителите им или за тарторите от следващото ниво. Жилото - за онези, които не са включени пряко във въпросните институции. Редовите труженици-изпълнители по средата получават най-вече надеждата да се облажат от меда. Затова институциите НЯМАТ морал, въпреки че хората, от които се състоят, може и да притежават такъв - или поне да им се намира малко съвест (онова нещо, дето не ни пречи да посегнем към забранени плодове, но ни разваля пълното удоволствие от консумацията им).

Та, мисълта ми е - нека „обществото“ не се опитва да се налага над индивида, защото „обществото“ не печели от това: в изгодна позиция се оказват мошениците и лидерите (често едно и също) на институции, било легални, било не, доколкото обикновените изпълнители сами си надяват примка на шията, защото в крайна сметка ВСЕКИ е индивид, яде като индивид, спи като индивид, сере и изпитва болка по същия начин, а не като ГРУПА.

Моля, читатели, помислете над това. Не за да се съгласите, ваша си работа дали ще го направите. Само помислете: абстрактното общество, което няма емоции и дори потребности, ще определя как, какво и колко една личност да чувства и какви стремежи да има. Да ви се вижда странно подобно положение?...

Е, толкоз за политика. Моля за извинение ако съм се повтарял, както и ако съм оскърбил нечии чувства - явно са го заслужавали.

 

* * *

 

„Писателят работи даже когато гледа през прозореца“ - Агоп Мелконян (светла му памет, няма нужда от представяне).

„Не бъди ревнив към словото, което си написал“ - Николай Светлев (голям мъж, рибар, поет, редактор, Скорпион, вече не носи на пиене; последното беше компромат; едва ли има нужда от по-подробно представяне).

„Не се жени!“ (творчеството е занимание самотно) - Любомир Николов (СЪЩИЯТ той Любо Николов, който, освен другото, взе първата награда на фендъма за най-добра НФ книга от последното десетилетие на ХХ век, а „Драконче“ остана на второ).

По един или друг повод, по този или онзи път стигнах до тези истини и ги приемам вече като свои. Творческата работа не знае почивки. Не е толкова важна формата, колкото съдържанието, макар че ефектната форма подчертава скритите послания. Скрити даже от твореца. Писането иска повече жертви, отколкото можеш да понесеш.

„Царска заръка“ възникна в ума ми като продължение на „Драконче“ по време на издаването на първата книга. „Заръката“ е плод на баналната логика; зародишите на втория роман личат в текста на първия.

„Пълноземие“ се роди доста преди това, бе разказано в момента на измисляне, а после записано като подробен план. Трябваше само да отлежи... и да ми се появи свободно време да го работя.

Приключих сравнително кратката си кариера на уличен букинист през 1998-а и станах хлебопекар. Правех хляб и облаци. Парата от фурната се издигаше нощем към небето, а после през деня валеше - дъжд, сняг, според сезона и температурата в пещта. Тежко физическо бачкане, което обаче ми допадаше най-вече заради великолепния синхрон на взаимодействие с колегите ми. Направо идеално. Всеки дава всичко от себе си, без да се съсипва, когато нещо трябва да се свърши, го върши, без да чака да се намеси този до него. И през цялото време - шеги, вицове, почти интелектуални спорове, бистрене на политика, разказване на интересни житейски случки... Всеки остава себе си, не се обезличава в „колектива“, но и действаме като ЕДИН! Накрая хората от квартала, към фурната имаше магазин, питаха преди да купят насъщния коя смяна го е пекла, защото според тях НАШАТА го правела по-вкусен и затова си купуваха повече от него - от хляба, минал и през моите ръце.

Има си хас да не е вкусен! Правехме го без напрежение и дори с удоволствие от прекарваните заедно часове на иначе доста скапващ труд.

Почивайки върху брашнените чували, аз вече обмислях завършващия роман - третата част на „Драконче“. Трета, защото „Заръката“ и „Пълноземие“ са УСПОРЕДНИ сюжети, и така двете книги представляват втора част.

Не ми се наложи много да измислям, понеже също като предишните (без „Пълноземие“, там процентът вложено въображение плюс проучвания е доста по-значителен) една от основните линии на действие просто ми се случи, сполетя ме.

Беше и отчасти прозрение.

Намерих отговори на някои свои въпроси, сред които и къде се намира всъщност Долната земя? След като приказките я описват с небе и слънце?...

Беше интересна работа. Ще ми липсва.

 

„Слънце недосегаемо“ вече е завършено, трилогията е готова. Имам идеи за три клонинга, но засега могат да почакат.

От първоначалното проектиране на „Слънцето“, до поставянето на последната точка в авторската му редакция и конструирането на текста между тези два момента, мина време - девет години. Почти.

Случиха ми се доста неща. Седях безработен. Разнасях поща. Бях дърводелец. Станах редактор в издателство. Свикнах отчасти да отнасям думата „писател“ към себе си, макар че имам още много торби сол за изяждане в тоя занаят (само с талант, доколкото го имам, според мен просто „наклонности“, не става, трябва и самодисциплина; компютърът намалява съпротивлението на материала, да, помага да се довърши един започнат текст, но главното е, че трябва да сядаш и да пишеш даже когато музата е някъде със друг). Пак опитах да се правя на охранител. В момента печеля от преводи... и от безценна приятелска помощ, която подчертава вярата на някои хора в мен. Може би наистина има за какво?...

Големи промени и премеждия в личния живот. Някои преодолях, други постепенно ще зараснат, трети - ще разцъфтят. Живея на друго място, този път в НАПЪЛНО собствен дом с много добра гледка през широките прозорци, за каквито съм мечтал преди - за да виждам звездите. Е, виждам ги. Дори ги разпознавам, имам си подвижна карта на нощното небе. Това е хубаво - звезди в прозореца и песни на птици, благодатна горска тишина и един компютър, който да помага да се тури ред в мисли, хрумки, идеи... и въпроси. Много въпроси.

На някои съм си отговорил в повестта-разказ „Короната на мравките“. На други - чрез други разкази и романи. Отпочивал съм си с неща като „Талисман на борда“ и „Истината за златната ябълка“. Продължавам да работя и да изследвам в рамките на своите възможности и кадъритет (не се сдържах да го напиша по този начин, нека остане, разбирате смисъла, нали?) спекулативни сценарии за бъдещето (в които вярвам само отчасти) като проекта ми „Астроконкиста“ и спонтанно възникналата поредица разкази „Черно небе“.

Казах, че вярвам само отчасти в НЯКОИ свои представи за бъдещето (?множествено число от „бъдеще“? Бъдещà?). Аз по принцип си вярвам - поне докато пиша. Първо - трябва да съм убедителен, второ - не бих се захванал с даден сюжет изобщо, ако не вярвам и не живея в него. Ала много повече съм завладян от един ДОСТА по-различен, но напълно възможен сценарий за идното време, който практически изключва по форма и проблематика световете, генерирани от предишните предпоставки, поне там, където тези неща се припокриват („реалността“ на „Драконче“ остава ненакърнима, защото е в сферата на приказно-легендарното, а не толкова на научно-футуристичното).

Та що за сценарий иде реч?

Реализиран е вече под формата на романа „10^-9“. Състояние на света, което е трудно предсказуемо. Има доста материал за дълбаене още, сигурно ще се появи „Нано 2“, че и „Нано 3“ - освен ако събитията в околния свят не ми се стоварят на главата (на останалите жители на планетата - също!), било като подобие на моята художествена измислица, било като ненадеен неин вариант или, по-скоро, бъдеще, което „няма нищо общо!“ с очакванията, надеждите и страховете ни за него.

Но - спокойно! Пушете си на воля (преди да са ви го забранили) и отпуснете коланите! Бъдещето, каквото и да бъде то, още не е настъпило напълно, макар че напредва сякаш ледник - всеки миг, с мънички крачки, никой не може да го спре. Колкото и опити да го откраднат да има - но пасаран!

Промъква се бъдещето към нас като котарак към съсел. И накрая ще избухне внезапно. Ще се разрази.

Бая народ ще се окажат крайно неподготвени. То и сега има такива - неподготвени и към настоящето, а даже и към миналото.

Блазня се от мисълта, че съм нещо като глашатай или агент-провокатор на бъдещето. То защото фамилията ми е такава, значи „глашатай“. На какъв език? Предполагам - на древнобългарски. Вижте в „Песните за Крали Марко“ - ще я откриете.

А междувременно биографията ми не е приключила и аз най-много съм доволен от този факт.

 

(продължение ВСЕ ОЩЕ следва)