CV_2007_2
Автобиография - втори рунд

Автобиография - Втори рунд

 

От казармата няма отърване, особено ако ни си и помислил да се отървеш. Заради казармата пропуснах да видя Халеевата комета. В казармата изкарах три рождени дни - осемнайсетия, деветнайсетия и двайсетия.

На първия от тях се случи да работим извън поделението, на цивилен обект, вероятно по уговорка между кмета на едно близко село и командира на бригадата. Обядвахме в кръчмата, практически без надзор от старшини и офицери, където изведнъж се сетих за датата и тутакси ни отпуснаха по бира да се почерпим, а аз без проблеми взех отгоре бутилка водка, кутия ананасов компот и още нещо си. Мисля, че мина добре, във всеки случай споменът за навършването на пълнолетието ми е относително приятен. Не като провала на аналогичното тържество през 1982-а или 83-а - бях поканил съученици (то това ми бяха приятелите в Съюза) у дома... но никой не дойде. Ваканция. Аз се разстроих, изпих две чаши шампанско и излязох да се поразходя. Главата ми беше замаяна и блоковете наоколо ми се виждаха сякаш преобърнати. Досмеша ми. Случайно се натъкнах на познато момиче, което вече не учеше в моя клас, и тази среща разкраси деня ми.

А можеше да е по-зле.

Днес, с далечна задна дата си мисля, че трябваше много повече внимание да й обърна, защото тя имаше всички качества, които ми допадат СЕГА у една жена.

Оценявам двете години и трите месеца войниклък като попиляно време, въпреки че тръгнах да служа с идеята, че съм ДЛЪЖЕН да го сторя. Страничен ефект от самораслия ми патриотизъм, на който залагах, за да се различавам от средата си, да се самоизтъквам... и съпротивлявам на сякаш вродените (глупости, „вродени“ били, просто техен КУЛТУРЕН феномен) неприязън и недоверие на руснаците към „иноземците“. Понякога, за да си спестя някои търкания в отношенията с даскали и другарчета, просто премълчавах, че не съм руснак. И наистина - в резултат на тази неявна лъжа аз си спестявах проблеми с неща като мартеници или спорове откъде е дошла кирилицата (споровете в Русия неизменно завършват с побой като последен аргумент; чак в осми клас заякнах достатъчно, за да респектирам биткаджиите и с един решителен удар в началото на назряващия конфликт да си осигурявам спокойствие занапред). Но пък и съм злоупотребявал с инаквостта си - често хулиганчетата не желаят неприятности с чужденци. А пък, когато за около година и половина прекарах в съветска военна база в ГДР (немското там беше само телевизията, парите и стоките, ДРУГОТО бе руско, по-точно - съветско), печелех симпатиите на немците с това, че не съм от „окупаторите“.

(Първата ми ученическа дискотека беше там. И даже танцувах с момиче - едно немкинче с много къса коса. Преди да ме покани, я мислех за момче. Много мил спомен.)

Именно това ми усещане за принадлежност към етническо малцинство, ми даде очи да се отвратя от кампанията по преименуването на българските турци, та дори и да го изпитам като лична драма заради приятели и приятелки измежду тях, с които се запознах вече като студент. Беше много болезнено разпадане на останките от илюзиите ми, които хранех за родната си страна, за социализма като за нещо прогресивно, за себе си като господар на своята съдба... и за силата на любовта - също.

Та в казармата ми се наложи да се боря пак за своята идентичност, понеже от една страна - кого пазехме? Мирния сън на сънародниците си? Да-да. Пазехме се от проверяващи офицери. Тачехме българското? Тц. Селянчетата (аз също съм селянче, но друго влагам в тази дума сега) си падаха по сръбски чалги, а по-интелигентните сякаш се срамуваха, че не живеят на Запад. Сблъсквах се и със стария си проблем - при всяко летуване ТУК ми викаха „русняка“, а пък в СССР - „болгарец“. Чужд сред свои и свой сред чужди. Във всеки случай в ротата се обръщаха към мен със „Серьожка“.

Най-неприятното на военната служба е диктатът на хорица, които открито декларират с гордост, че не са прочели нито една книга. Такива най-бързо стават ефрейтори. А и на фона на съветските офицери от познатите на пастрока ми, малцина български пагонаджии измиваха пред мен лицето на армията. Фатмаците - ясно, те поначало май са създадени, за да накарат всяка историческа слава на една войска да помръкне почти безвъзвратно.

Радвам се все пак, че ми се случи да познавам и достатъчно достойни професионалисти и човеци в най-добрия смисъл, които носеха униформа.

Липсват ми също така някои усещания от казармата. Например, чувството за безгрижие и широката перспектива на мечтите за бъдещето - на четирийсет такова нещо вече почва да го няма лека-полека. С много от постъпките си като войник хич не се гордея, от някои имам причина да се срамувам, но си спомням няколко неща, които ми позволяват да запазя уважение към младежа, който бях. Пък и като цяло не мога да се определя като най-загубения боец във Варшавския договор, намираха се и по-зян типове от мен.

Интересното е, че нерядко се сънувам като войник. И всеки път се чудя защо са ме взели да карам втори срок служба. По нещо такива сънища ми приличат на виденията за летене, но тях много си ги обичам. Насън хубаво се лети, даже когато се налага да лавираш, за да не се блъснеш в жици или клони. Наяве обаче имам по-скоро сложно отношение към височините. Пак като ученик от осми-девети клас с удоволствие се катерехме с приятеля ми по покривите и спокойно си балансирахме на парапети, издигнати на височината от девет етажа плюс метрите на мазето и тавана. Днес не заставам толкова близо на ръба, защото все ме тегли изкушението да скоча... как ли съм устоял на това „теглене“ в предишните си, не толкова предпазливи и разсъдливи години?

Важното от прекарването ми в казармата, важно за това, което уж съм, тоест писател, моля ви се, е че тъкмо като войник ме прихвана да пропиша стихове, при това няколко от тях даже и днес не ме карат да се червя. Имаше опит и да пресъздам своя версия на „Седморката на Блейк“, хем подражание, хем възражение към сценаристите на този сериал. Тогава, докато обмислях отделните епизоди (а после губех тетрадките с всичко написано), се опитвах да си обяснявам детайлите, да изграждам декорите и обстановката в съответствие с логиката на приетите фантастични допускания, да се съобразявам с рамките на измисления свят, неговите ограничения, да внимавам кое ДАЖЕ В ЕДИН ФАНТАСТИЧЕН сюжет остава невъзможно за осъществяване без специални уговорки. Някак от само себе си започнах да забелязвам нелепото и несвързаното, най-вече във фантастичните филми. Хайде, относно психологията продължавах да вярвам на „възрастните“, но за техническите и научните страни имах вече достатъчно обща култура, за да се дразня от пренебрежението към реалиите - например прословутото бучене на движещите се във вакуум космически кораби...

Мина време, докато осъзная, че поне половината от човечеството не е по-умна от мен и че немалко от хората, които ме заобикаляха, вършат глупави постъпки, каквито аз не бих допуснал. С една дума - започнах да си изграждам самочувствие.

Уволних се през лятото на 1987-а. На уговорената среща с „бойните другари“ на следващия ден дойдох с момиче (помолих съученичка на брат ми да ми се престори на гадже, защото не исках да се окажа сам, след като другите се хвалеха кой каква мадама щял да доведе; бях единственият с момиче в края на краищата, престарах се, демек). После всички ми познати от казармата (фактически оттам се сдобих с приятели в България, намерих си подходяща на онзи етап компания) заминаха на море, а аз... седнах да се подготвям за кандидат-студентски изпити.

Много ми се искаше да уча история, да стана археолог. Или астрономия, след като не направих всичко възможно да се осъществя като космонавт. А взех че записах химия, инженерна специалност - органичен синтез и горива. ВХТИ.

Първата ми студентска бригада беше във Видин, в консервния комбинат. Харесах града, хората ми се видяха приятни, жените работнички в комбината на всеки от нас викаха „маме“. Колежките ми бяха очарователни. Работата - ободряваща.

Ученето по-скоро спореше, особено програмирането (ОВЕЩЕСТВЕНА математика) и чертането (елементарно рисуване на това, което виждаш, какво може да бъде по-лесно?). Писах курсовите задачи за почти цялата група. Изкарах високи оценки на изпитите. Обаче взе да ми дотяга. Явно не си бях на мястото. Прекъснах.

За да запиша поправителни изпити и да продължа следващата учебна година, се изискваше по онова време да имам осем месеца трудов стаж. Трудоустроих се като бояджия в строително-ремонтна бригада в Студентски град. Правехме ремонти в общежитията. Виждах се с други действащи и прекъснали колеги. Бурен социален живот. Сприятелих се с много чужденци, събрах голяяяма кошница впечатления. Понаучих някои хватки с четката. Завъртяхме се и по новострой - новата сграда на Физико-математическия факултет на СУ. Приличаше на щурм на крепост: гмеж виетнамци и трескава безсмислена дейност. В едно помещение има стена, която тепърва се зида, до нея - зидът вече се измазва, третата ние я боядисваме, а накрая идват юнаци с къртачи и почват да разбиват мазилката, да съсипват латекса, за да прокарват инсталация и да монтират радиатори на парно отопление...

Скарах се един ден с баш бригадира (с непосредствения си началник се погаждах великолепно), който взе да се прави на мъж, и продължих да трупам стаж като изкопчия във водното стопанство на село Герман.

Пролетта и лятото на 1989-а ме травмираха с упражнения психически терор върху мои близки приятели „с неславянски рождени имена“. Почувствах се унизен и безсилен.

В късната есен вече се водех задочник и бачках като сценичен работник в Младежкия театър. Много интересна и пълноценна професия. Физическо натоварване, съчетано с умствено-естетическа наслада. Обожавах да следя репетициите, тоест процеса на създаване на една постановка. След като си сглобявах от отделната игра на отделните актьори едно ИДЕАЛНО протичане на пиесата, вече не ми беше толкова интересно да гледам премиерата, в която все някой играеше ролята си по-слабо от еди коя си репетиция преди това.

Мисля, че работата на писателя е като театъра - авторът е декор, авторът е сценарист, режисьор и цялата трупа артисти, вживява се във всяка една от тези роли и дейности - на твореца, надзорника и изпълнителя на образите на персонажите си.

Тресеше ме и политическият кипеж в страната. Ходех по митинги и сбирки. Готвех се за продължителна борба със „стария режим“. Свиквах с обръщението „господине“ и с това да произнасям спокойно, че съм против комунизма, а не за реформирането му - тоест вече бях окончателно еволюирал от радикален перестроечник към привърженик на либералното мислене (с белезите на социалистическия манталитет, естествено), но при наличие на големи симпатии към анархията като форма на социална самоорганизация. За известно време ми се струваше, че реставрация на монархията би създала предпоставки да се върнем в цивилизацията, да се самовъзпитаме до ниво, което би позволило част от институциите да станат излишни.

Всъщност, в развитите страни хората като хора не са „по-цивилизовани“ от нас, дивите балканци. Когато ги сполети нещо, заради което контролът на институциите им отслабва, те вършат големи дивотии, даже най-лоялните граждани все едно късат веригата и изхлузват намордника. А ние си караме без дейни институции и още не сме се сринали към варварството.

Ще избързам, за да заявя още, че ДНЕС не виждам почти нищо полезно в съществуването на държавата като сбор от някакви институции. Комунизмът е лошо нещо, особено така, както е формулиран в „Комунистическия манифест“, но пък и капитализмът не е цвете за мирисане, щом в него основна ценност е умението да се печелят пари и няма значение какво произвеждаш, важното е да го продадеш. Значи, нещата пак опират до интелигентността и идеалите на отделната личност.

А личността не оцелява в тълпа. Разумът - също.

Постепенно престанах да ходя на митинги и протести.

Но през 1989-а още ходех с жар и плам на такива мероприятия. През декември се отбих и до Румъния. Там ПОНЕ НЕЩО правеха. Тук, у нас, само се снишаваха и увъртаха.

През 1991-а избухнаха окупационните студентски стачки, естествено, че бях там. Дори напуснах работата си, за да се включа в протестите. Вълнуващо изживяване. Но революцията не се състоя, затъна се в едно блато. Не че искам някого да обвинявам, ала нека си го кажем направо: според мен възрастното поколение българи предадоха децата си - гласуваха за пенсиите си, а не за бъдещето на своите потомци.

Как да не се заблати обстановката?

След бурното лято на стачки и протести не останах край разбитото корито, сдобих се с познати, които ми помогнаха да почна работа, далеч по-уместна в контекста на продължаващото ми по инерция следване (не ми стигна кураж да разочаровам родители и роднини и да се прехвърля да си кълва астрономия или археология) - лаборант в Института по полимери към БАН.

С кратко прекъсване поради неподновен договор (после ме назначиха да замествам щатен служител) изкарах в ИП до 1997 година. Много може да се разкаже за моя допир с науката, но някой друг път. Ще спомена само, че в МОЯТА лаборатория се появи моделът за механизма на електропроводимостта на полианилина, но Нобеловата награда за две хиляди и не-помня-коя-година за химия взеха нашите, на лабораторията, чуждестранни „парньори“ от Англия и Япония - „за постижения в изследването на електропроводими полимери на основа на анилина“. Трудът на една омъжена тук рускиня (рядък случай - говореше перфектен български) и на шефа ми етнически арменец, останалите колеги чисти българи, дето си брояха стотинките всеки месец, техният труд спечели слава и пари за други хора.

А аз вече правех опити да пиша, за което много ми помогна купуването на компютър, както и ползването на служебните машини. Кураж все пак да се престраша ми даде Стивън Кинг, специално един негов герой, който каза:

„Защо една история трябва да има ИДЕЯ и ПОСЛАНИЕ? Не може ли просто да си остане една интересна за слушане история?...“

Олекна ми и захванах разни проекти, които да ме направят нещо като кирилизиран Айзък Азимов.

Не спореше. Трудно конструирах действието, не разбирах какво не ми достига, за да разиграя сюжета.

А ми липсваха ярки герои и ВДЪХНОВЕНИЕ. Такова вдъхновение, което е по-лошо от краста и просто НЕ МОЖЕШ да не пишеш, когато те обладава. Нямах остър мотив да създавам измислени светове.

Но скоро такъв се появи. Съвсем внезапно.

Научих от сестра ми (дъщеря на пастрока ми), че една моя позната от училище, която харесвах, но не дръзнах да ухажвам, починала.

Седнах и написах историйка, в която да я СЪЖИВЯ.

Впоследствие се разбра, че е станала грешка, момичето било живо и здраво, но... знам, че е лудост и все пак - ами ако аз НАИСТИНА съм успял да пренапиша реалността и да възкреся тази девойка? Тя несъмнено ме е харесвала, но като мен не предприе стъпки към сближаване, понеже ходех с приятелката й...

Поради това, че историята се отнасяше до руско-украинската действителност, повестта „Девушка и Дракон“ е съчинена на руски и не ми се вижда уместно да я превеждам на български.

Тук има един спорен момент - е ли е редно да смятам „Д&Д“ за произведение на българската литература? Застъпвам митични възгледи, нетипични за руския фолклор, самият аз съм българин... обаче май езикът е определящ за това към коя национална литература следва да се отнесе тази или онази творба...

Всъщност, маркираният въпрос ми е горе-долу безразличен. Аз не съм националността си. Националността, един от нейните варианти, се казва Н.Т. И по този признак имам твърде малко сънародници, ако ще гледаме нещата от тази позиция.

Руската повест сякаш отпуши в мен каналите на вдъхновението и аз вече бях готов да продължа, намерил своя си тематика, уникална до този момент в българската белетристика. Трябваше ми само конкретен повод, също както при създаването на „Девушка и Дракон“.

Около 19 май 1996-а се озовах заедно с тайфа приятели и познати в Гложенския манастир. След около месец вече имах ръкописа на „Драконче“ - кратък роман, изцяло мой си, недетерминиран от конкретни спомени и действителни събития, макар да съм вградил в „Дракончето“ лични изживявания, но НЕ ТЕ задават основната линия на романа. Нещо повече - в собствената си книга аз открих доста неподозирани от мен истини за мен самия, както и семенца за съвсем органично продължаващи действието сюжети. Натъкнах се на „златна мина“ с доста пластове.

Ето това е то писателството - опознаване на самия себе си, вадене на скрити неща от собственото подсъзнание. Да намериш себе си е много важно. Мистично. Получаваш даром нужните предпоставки да бъдеш щастлив. Остава само да си го позволиш след това.

 

продължение следва

Николай Теллалов