Опит за Творческа Автобиография - Първи рунд
Роден съм на 28 юни 1967 година. Нямам какво повече да добавя към този факт.
Израснах по военни градчета около поделения, а летата обикновено минаваха на село, понякога - на море.
Родителите ми се разведоха докато още ходех на детска градина, тогава живеехме в Монино, Московска област - Военно-въздушната академия на Варшавския договор. Там научих руски.
Последва кратко завръщане в България, започнах училище в София, като пътувах от селото на баба ми и дядо ми, но около новата 1975-а ме изпъдиха и продължих в селското даскало. Втори клас подкарах отново в СССР - тъкмо във „военно градче“, каквито у нас практически не съществуват в същия вид.
Съветските военни градчета бяха интересно явление. По ниво на интелигентност и жизнен стандарт те клоняха повече към големите градове, но битуването в тях силно се различаваше от „цивилните зони“. Например, младежкият жаргон на децата на военнослужещите практически в целия Съветски съюз беше еднакъв. Озовали се в „цивилен“ град, ние хлапетата бързо се разпознавахме по използваните думички и изрази. Съветските военни не се задържаха на едно място повече от три до пет години и това от една страна ми осигури разнообразие на млади години, а в по-общ план се оказа фактор за уеднаквяване на традициите в тези сравнително затворени общности. Съветският офицер или прапорщик (у нас - старшина, фатмак) по онова време имаше самочувствието на нещо като дребен дворянин от предишната, „белогвардейска“ Русия. Аналогията тук е доста сполучлива, защото чисто материално военните в СССР не бяха кой знае колко добре платени. Пастрокът ми, началник щаб на поделение (практически - вторият човек след командира), в което имаше ядрени оръжия, със заплатата си осигуряваше едно по-скоро скромно съществуване, охолно само спрямо местното цивилно население, което комай се препитаваше само с картофи и водка.
Във втори клас за първи път пържих картофи. Лошото беше, че ми се наложи да ги изям после.
Пак по същото време докопах няколко книжки с научна фантастика... и се побърках на тази тема. С голямо нетърпение очаквах в училище да ни дадат съчинение на свободна тема, за да пиша за пришълци и космонавти. Опитвах се да възпроизвеждам извънземните герои от прочетените романи, както и космическите им кораби - корабите от хартия, извънземните от пластилин. Когато ми се скараха, че държа „тия твари“ в хладилника, се постарах да обясня, че „тая твар“ се казва Барленан и е от планетата Месклин, където е студ та студ, чак мраз, а в стаята ми радиаторът на парното е много горещ, на извънземния му се деформират щипките и даже се отлепят няколко крака... Уви, доводите ми не бяха уважени и месклинитът бе принуден бавно да се скапва в близост до споменатия чугунен източник на топлина, който, впрочем, се оказа интерес с това, че пукнатите и засъхнали в дебелия пласт боя по него ужасно приличаха на лунни кратери, особено ако ги разглеждаш с голяма лупа...
Мечтаех си за микроскоп, телескоп, космически кораб, приятел като Барленан и гадже от Марс (последното ми хрумна след прочита на „Аэлита“, много красиви илюстрации имаше). Между другото, имал съм не само симпатични, но и направо красиви съученички, но само една от тях ме порази със странния цвят на очите си и можеше да мине за марсианка... само дето бе твърде земна и успя луд да ме направи в седми клас.
Заради увлечението по фантастиката много старателно си учех уроците, за да мога да разбера какво пише в тия мои любими книжки. Затова покрай учебниците и сборниците с НФ забърсвах купища научно-популярна литература, специално предназначена за деца, поне я имаше в изобилие тогава. Почнах да рисувам извънземните братя по разум, вместо да ги вая от пластилин, че и подхващах множество „фантастични романи“, авторски илюстрирани та чак претрупани с илюстрации, защото някои неща по-лесно се рисуваха, отколкото описваха.
След време разбрах, че тези мои експерименти хич не били оригинални и вече съществували в природата, наричани „комикс“. Единици от тях довършвах (отегчавах се или забравях какво точно съм намислил като следваща сцена), бяха смесица от плагиат и чудати хрумвания, объркани и безкрайно наивни, ала за сметка на това - ШИРОКОЕКРАННИ, с много масовки (харченето на консумативи във вид на цветни химикалки и флумастери беше като разход на боеприпаси на фронта), пред които гледаните от мен по-късно суперпродукции ряпа да ядат. Над една картина, където се сблъскваха лошите извънземни нашественици с НАШИТЕ хора (подпомагани от разумни роботи и ДОБРИ пришълци) се трудех може би около седмица и използвах ролка тапети. Текстурата на обратната страна на хартията даваше много автентична извънземна обстановка. Така и не реших дали побоището се развива върху повърхност на покрита със скрежовидни минерални кристали планета, или арената на битката е безвъздушното пространство, задръстено от „разядени от космическа ерозия“ (чел съм го, но може и да съм си го измислил) астероиди. За всеки случай после дорисувах на всички НАШИ хора скафандри (кръгче около главата за шлем; на роботите и ДОБРИТЕ извънземни не им трябваха предпазни средства).
За десет години смених покрай втория ми баща, руснака, десет училища и ако не друго, поне престанах да свързвам учебните предмети с кадърността на учителя, още повече, че нещата като химия, физика и история ми бяха необходими, за да не тъпея при четенето на поредния научно-фантастичен роман.
Естествено, много ми се щеше да стана първо летец, военен пилот (няма как - социализъм), а после, току виж - и космонавт! Трудно ми е да опиша възторга си от полета на Георги Иванов... и разочарованието от краткостта на мисията му със „Союз-33“. В същото време литературните ми опити постепенно заглъхваха, понеже набиваните в главата ми изисквания към „социалистическия реализъм“ поставяха свръхзадачи пред смътните ми идеи за собствени фантастични истории. Накратко - изискваха глупости на търкалца, които могат само да убият въображението, не и да го подпомогнат, ако добросъвестно си решил да спазиш всички идиотски условия на „социалистическата“ литература. Всъщност, вероятно бих намерил начин да заобиколя различните препятствия и все пак нещо да напиша (вероятно дори и да го довърша), ако не бяха „Междузвездните войни“ на Лукас, които съвсем ми объркаха ценностната система - изглеждаха ТВЪРДЕ готино и имаха съвсем БЛАГОРОДНИ послания, без при това да славят комунистическото бъдеще... а на всичко отгоре, след като се оказа, че главният народен враг Дарт Вейдър е баща на бунтовника Люк Скайуокър, никой във филма не си помисли, че това е предпоставка за предателство... ами ако синчето се прехвърли при татето? Или обратното?
За възпитано в съветска правоверност хлапешко съзнание това беше потрес. По логиката на цялата социалистическа практика Императорът трябваше да тикне Вейдър в зандана заради роднински връзки с метежниците, а Люк би трябвало да дава сериозни обяснения пред Революционните органи за сигурност на бунтовниците...
Вътрешният си конфликт по този повод аз реших типично по пубертетски - влюбих се в своя съученичка. Същата, с „ултравиолетовите“ очи.
Ох...
Мина време, настъпи последната учебна година, заваляха матури и зубрене. Най-малко ме притесняваше историята и физиката. Като любимец на даскалката по химия бях се поотпуснал в тази област, а пък биоложките през целия ми ученически период от живота винаги отказваха да поразсъждават над възможностите за хипотетични извънземни организми. Математиката ми куцаше. С литературата бях екстра... обаче с руската и съветската. Както и с граматиката. Български език, българска литература, българска история - познанията ми там се дължаха изключително на самостоятелен интерес, без методика, хаотични сведения, донякъде компенсирани от добра зрителна памет относно правописа. Интересно, някои мои познати и досега твърдят, че в речта ми присъстват нетипични за българин звукови елементи (щото ако кажат „акцент“ или дори „произношение“, почвам да ръмжа и да съскам).
В същото време ми предстояха изпити в Долна Митрополия.
Е, наложи се да се посамообразовам... и това ми послужи като добър повод да не наблегна на проклетата математика, в която имаше прекалено много неща, които ми се струваха абстрактни и някак несвързани с реални задачи (сериозен пропуск в образованието въобще; поне да ни преподаваха математиката ИСТОРИЧЕСКИ, щеше да е доста по-ясна!).
В крайна сметка математиката и неотговарящото на критериите за пилот здраве не ме допуснаха до кабината на някой МиГ-21, с който навярно щях да се утрепя още като курсант. Алтернативата да стана диспечер („щурман-насочвач“ както го водеха във военното училище) не ми допадна, разчитах поне на бордови щурман, ама...
Увиснах за около една година безтегловен. Започнах работа като шлосер на Гара Искър в едно предприятие, доста интригуващо по заглавие, но всъщност банално в действителност - Опитна база към Института по кибернетика и роботика при БАН. Очаквах да работя върху опитни модели на промишлени роботи, уха, Азимов в действие... Ядец. Е, изпилвах кутии и главини за ВЪЗЛИ към промишлени роботи, изнасяни в ЧУЖБИНА, но нещата си бяха повече от прозаични, а фантастиката се явяваше единствено в киносалоните на кино „Изток“ или „Сердика“. И книгите, разбира се - все още имаше богато заредени и ЕВТИНИ руски книжарници.
Ох, жалба за младост...
Беше 1984-а и аз все още нямах идея с какво ще се занимавам занапред и за какво ще употребя този свой живот...
Та мотаейки се като муха без глава, направих една от многото глупости, които да красят биографията ми впоследствие. А именно - отидох във военното окръжие, за да изразя недоумението защо не ме викат войник.
Кой ме дърпаше за езика...
Фуражкаджиите ме изгледаха тъпо и установиха, че аз НЕ ФИГУРИРАМ изобщо в техните списъци. Загубили ми документите. Тю, можех да се скатая и да не попилея две години и три месеца, все за нещо щях да ги използвам, нещо далеч по-смислено. Но не би.
Затова на 29 март 1985 година бодро (да-да, бодро...) прекрачих прага на родната казарма. Свързочна бригада Горна Малина, поделение 28860, първо рота „Н“, после подразделение „В-А“, сиреч пети батальон, първа рота. Тежки кабели. От вътрешната страна на портала пишеше „Дотук по военни въпроси“. А отпред, за пред цивилните, над КПП-то се кипреше друг надпис - нещо за върховния дълг и високата чест да защитаваш родината си...
